Жените, част 1

Day 4,398, 16:38 Published in Bulgaria Bulgaria by AUDAN

Откъс от книгата "Случки от моя живот"
На невероятните жени, с които ме срещна Съдбата
===========

Всъщност, заглавието трябваше да е "Жените, според мечтите и разбиранията на мъжете и в частност - мен". Но дългите заглавия не се четат напоследък, освен в случаите, когато статията/разказът/... са по-кратки.



Личен архив

На тази снимка трудно ще ме видите. Ще появя след 9 месеца. След още 11 мъжът от снимката ще изчезне от живота ми за 14 години, а аз ще отрасна сред семейство, където съотношението жени:мъже е 3:1 1/2.

Мъжът в семейството бе дядо ми. Но той бе отдаден толкова на работата си, че в къщи се връщаше преуморен. Посрещаше го баба ми. За съжаление. Вместо да го успокои, както би направила всяка грижовна и/или умна жена, тя почваше още от вратата с проблемитъе.
Майка ми е нейно копие. За съжаление. Но толкова с оплакванията!


Личен архив

Та отраснах в Женско царство.
До към 8-ми клас бях кукла на конци - казваше ми се какво да правя, какво да обличам и всичко останало. Е, дърпах се, естествено, но получавах шамари. Родители, да знаете - боят не възпитава, когато е незаслужен. Даже има обратен ефект - детето ви става инат.
Ядях бой, когато признавах белите си. Затова лъжех. Рядко ме хващаха, а аз ставах все по-добър специалист в обработката на женската психика. Особено при онази с отрицателно IQ.

Е, не живеех в ад, както май ви се стори. Дядо ми и леля ми бяха от Светлата страна. Благодарение на тях успях да запазя равновесието и да надграждам личността си. Сиреч, извън дома успявах да имам нормални отношения. Включително и с момичета.

Първото особено момиче срещнах на 6 години в детската градина.


Личен архив
===================
Няма да казвам името й, нито къде живееше, както и какво работеха родителите й. Това има значение само за мен. А и не съм искал ничие разрешение да споделям лична информация. Затова ще измисля име на нея и на следващите.
Ще я нарека Пролет.

Всички сме наясно, че момичетата изпреварват момчетата в развитието си с 2-3 години, но Пролет биеше рекорда. Бе много любопитна и наблюдателна. Разказваше ми всичко което бе чула и видяла. А някои неща даже изигравахме. Помня сцени от "Голямата любов на Балзак". Не съм гледал сериала. Но тя бе, както и бе режисьорката и... мда.

Не помня и кой ни водеше сутрин на градина. Но помня много добре, че сами си идвахме, двамата. И по пътя се случваха множество приятни преживявания. Така пред вратата на "Комунални услуги" се целунахме за първи път. Бях малък, но помня, че ми хареса. И то много.

Бяхме в една и съща група - 4-та. Веднъж всички се забавляваха с момиче и момче, сочеха ги и им викаха: "Га-дже-та! Га-дже-та!". Естествено пишман-гаджетата яростно отричаха, но напразно. А ние с Пролет стояхме встрани и се спогледахме в смисъл: "Деца! Нищо не разбират още. Ако знаеха ние какво правим." Или поне аз си го мислех.

Тръгнах на училище. Семейството на Пролет замина в чужбина. Не помня къде. Любовният ми живот рязко секна. Чак в 8-ми клас нещата почнаха да стават интересни. Ако ме разбирате. Ако ли не, ще обясня.


Личен архив

В Исперих имаше 2 училища до 8-ми клас, една Гимназия и едно СПТУ по МСС - Средно поли-техническо училище по механизацията на селското стопанство.
Така че 8 години бяхме едни и същи в класа. Та имаше едно момиче - Петя. Не беше нещо особено. Не беше отличничка, но не беше и двойкаджийка, бе средна на ръст... Изобщо - беше част от класа, но нищо повече от това. В 8-ми клас, обаче, изведнъж забелязах, че не е грозна. Меко казано. Даже бе привлекатела, а очите ми светят като прожектории, щом я погледнех. Но не бях сам. Усетих поглед в гърба. Знаете това усешане, предполагам. Огледах се и открих, че две отличнички са се втренчили в мен като гимнастичка в шоколад. Леко изтръпнах и се престорих, че не съм забелязал нищо. Колко се заблуждавах!
На една екскурзия почнаха първите проблеми.

Обикновено седях на задната дълга седалка. Да, друса, но място много. Но не щеш ли, двете очличнички седнаха до мен. Аз се дръпнах, те до мен. Мръдна още, те - също. Хм, ама че работа! Хихикат и ме гледат в очите. Нагли, бе!

Но най-(щях да кажа "страшно"), най-странно се държаха по време на концерт.
Тогава пеех 2-ри глас в училищния хор. Имаше задължителна песен за Партията, както и някаква тъпа детска песен за малоумни жаби. Единствено с кеф пеехме "Моята молитва" по стиховете на Ботьовъ - патронът на училището ни. Невероятна песен! Невероятна! Жалко, че е забравена! Мечтая някой ден да я чуя така, както я пеехме тогава - на три гласа, бавно, тържествено, с достолепие.
Не намерих изпълнение на песента, а само рецитация, което е нищо в сранениес впечатлението, което оставя облечения в музика стих.
Но да се върнем на отличничките - любовчийки.

Сцената бе малка и хорът се нареждаше на някаква метална конструкция на 3-4 нива. Амфитеатрално. Бяхме много хора, затова се нареждахме леко наляво и плътно едни до други. Аз бях на най-горния ред. Зад мен едната.
Помня, че винаги се държеше за колана ми и имах подозрението, че се притиска без да има опастност от падане, както твърдеше тя. Усещах чифт твърди женски гърди. Справих се. Някак си. Оживях. Не, че беше неприятно преживяване, де.

Беше период на нови хрумки и Основното училище за 3 години стана ЕСПУ- средно, с една дума. Вместо звънец, имаше песни. "Високи сини планини" ни бе любимата, защото с нея отбелязваха края на часа.
Малката триъгълна баничка бе по 10, а голямата по 20 ст. Бозата бе по 6 (малката) или 16 ст (средна). Но най-се купуваше "гарнирана пита" - наш вариант на пицат. Това ядяхме. И да не забравя - баниците със сирене имаха сирене! Изварата бе рядък деликатес. А днес как се обърнаха нещата, а?
Към училището имаше стол, но там се хранеха само децата от селата, които оставаха след обяд на занималня. В същия този стол проведохме прощалния бал след завършването на 8-ми клас.
Да, повечето останахме и продължихме в 9-ти, но отличничките, например, заминаха за Немската гимназия в Ловеч.

Организаторите на бала бяха измислили следното. Имаше два вида значки с номера - за момчета и за момичета. Така на случаен принцип се създаваха двойки, които участваха в разни игри. Кулминацията бе бален танц, който с моята партньорка спечелихме. Станахме крал и кралица на бала, но корони нямаше. Или не помня да е имало. Но помня много добре колко много се притеснявах от парньорката си. А и тя, май, от мен. Външно, обаче, запазвахме каменни лица. Помня и още нещо- главната оценителка ме гледаше особено. Донякъде напомняше нечий поглед. Дали не на отличничките?!

Тя, по-късно, се оказа моята Половинка, но няма да напиша нито ред повече, защото не съм й искал разрешение. Макар че искам да го споделя с целия свят.


Един неразделен клас, 20.05.2017, 32 години след 11-ти А


"Хаджи Минчо" - любимата механа на курсантите
Снимка: fastly.4sqi.net

Септември 1985. След бурна новобранска лязох в редовете на БНА. Велико Търново.
Тогава нямаше все още курсантки, затова си направихме шефство с шивачки. Резултатът - 4 брака заради забременяване. Тогава нямаше извращения като "живеем си чудесно без брак. Имаме си деца. Обичаме си ги. За какво ни е някакъв подпис?!". Тогава мъжете носеха отговорност, а жените не се държаха като блудници. Повечето.
Странни бяха жените в този край - приличаха си като клонинги. Имаше ли нещо по-различно - не бе местна и със сигурност баща й бе офицер в Училището. Но моята бе обичана конфекция, а сивото й вещество още не бе се формирало. Затова нищо не се получи, но помня как я изпращах по улица "Балканска". Познайте що за улица бе това! Едва ли ще се сетите. Улицата представляваше ... стъпала.

За 01.04.1988 бях уволнен.
Бе като шега. Трябваше да има задръжки, но неочаквано отпаднаха. И аз отново излязох в Цивилизацията. А какво стана там, ще разкажа в част 2.



==============================
Жените, част 1
https://www.erepublik.com/bg/article/-1118626-2709069/1/20