Join the new world

[background music – Tom McRae – Won’t Lie]

Раз, два, три; раз, два, три; раз, два, три; раз, два, три... Раменете изправени, погледите впити един в друг, телата – изпънати и прилепени. Ръката ми е на рамото му, неговата придържа кръста ми, а свободната е хванала моята нежно отстрани. Усмихваме се и макар това да е песен за валс, стъпките са други.

Бавно, бавно, бързо, бързо... Боси сме, а под краката ни – мек зелен килим, над нас – слънце и небе, наоколо гората тихо се поклаща под звуците на музиката, която струи незнайно откъде.

- Харесва ли ти тук? – попита ме Boril Karastoyanov.
- Много – отвърнах. – Къде се намираме всъщност?
- На няколко километра от Казанлък. Обичам да идвам тук. Исках да доведа Kasiopeia някой ден.
- Kasiopeia… - смътно си спомних, че нещо не беше наред. – Какво направи с нея?
- Вече няма смисъл да мислиш за това. Както няма смисъл да мислиш за Revenge.

С тези думи той ме завъртя. Издърпах една от иглите, с които беше пристегната косата ми, и когато отново застанах срещу него, я запратих право към врата му. Борил ме спря на сантиметър от целта и стисна силно китката ми. Иглата падна на земята.

- Не си прави труда. Всичко вече е решено. Дори виденията ти няма да помогнат срещу това, което се задава.
- Хората постоянно се избиват дори и без причина, свикнала съм – отвърнах, - но да убиеш жената, с която спиш, това не го разбирам.
- Това е вечният проблем на гения – винаги остава неразбран – невъзмутимо каза той.

Борил промени ритъма, но веднага последвах стъпките му. Напред, завъртане, на пръсти... Сега вече наистина беше валс, по средата на красивата цветна вихрушка.

- Виждам, че не ти е приятно да гледаш как семейството ти измира, - продължи той, –затова те съветвам да ги убедиш да се оттеглят. С „Четвърта Зора” е свършено въпреки усилията, които хвърляте. Оттук нататък от теб зависи колко от тях ще оцелеят.

Борил ме отдалечи от себе си. Продължих да следвам музиката и при следващото завъртане открих, че камата, която преди висеше на кръста ми, вече не беше там. Рязко смених посоката, за да се размина с леко одраскване. По ръката ми плъзна червена нишка. Кракът ми се вдигна във въздуха и с един красив пирует остави ръката на противника празна. Отново лице в лице, миг по-късно той сграбчи ръката ми и грубо ме притисна към себе си. Гледаше ме агресивно, докато забързваше темпото.

Зави ми се свят. Опитах се да се отскубна, но хватката му беше твърде здрава. Допря устни до ухото ми и прошепна:

- Тази организация крие толкова много тайни. Може да се окаже, че работиш за грешната страна.

Една вена на врата му пулсираше бясно, въпреки че изглеждаше спокоен. Забих зъби и дръпнах силно, но не достатъчно бързо. Той ме отблъсна и отстъпи назад. Песента беше към своя край, затихваше, а двамата се гледахме, насочили метални дула един срещу друг.

- Болка! Тооочно така! – засмя се Борил. – Провери в архивите. Файл 143. Ще ти даде материал за размисъл.
Той ми намигна и натисна спусъка.



Поех дълбоко въздух и отворих очи. Седях в леглото си, а музиката оставяше далечно ехо в съзнанието ми. Беше освежаващо да Сънувам отново. Адреналинът; прекрасното чувство да осъзная, че все пак съм жива, когато се събудя; загадката, която се криеше зад тези картини и думи... Какво беше файл 143?

Малко преди момчетата да открият Revenge, беше назначен неговият наследник. NoLimit, чието досие лично аз бях попълнила в началото, се оказа много добро попълнение за екипа. Прие доста лесно съществуването на щаба, сякаш го беше очаквал. Бързо подчини и овладя защитната система и веднага след това сканира и изчисти чипа ми.

Погледнах часовника. Беше малко преди шест сутринта. По това време почти нямаше хора в Щаба – идеален момент да проверя архивите.



[някъде около реална Варна]

Бележката на Revenge отведе SvetlioBG и Marina Radeva в малко село на час и половина път от града. На посочения адрес откриха бяла къщичка с красиво старо орехово дърво отпред и просторен двор. Портата не беше заключена, продължиха предпазливо по каменната пътека и огледаха внимателно. Наоколо беше пусто.

Спряха се пред вратата на къщата. Marina Radeva открехна съвсем внимателно и пристъпи с насочена напред пушка. Отвори първата врата вляво. Два миндера, печка за дърва, малка маса с транзистор на нея... Нищо.
SvetlioBG се насочи към крайната стая. Отвори и направи две крачки навътре. На кухненския плот вдясно от мивката имаше недовършена пита, а до нея...

- i-Phone? – намръщи се SvetlioBG.
В този момент усети нещо остро да се допира до тила му и чу познат алт зад гърба си:
- Обърни се бавно и ми дай оръжието.



[Щаба на „Четвърта зора”]

Винаги съм харесвала залата с архивите. Голямо светло помещение, миризмата на хартия, подредените полици... Тридесет грамадни секции ме чакаха, всяка от които си имаше свой файл номер 143. Тъкмо щях да започна да ги претърсвам, когато ми хрумна нещо.

Имах достъп до абсолютно всеки документ в това хранилище. Ако наистина криеха нещо, едва ли щеше да е тук. Ръцете ми увиснаха безпомощно. Какво щях да правя сега?

- Търсиш ли нещо? – гласът на Velik Gogov ме стресна. Обърнах се.
- Не – излъгах. – Просто обичам да идвам тук. Помага ми да си подредя мислите.
- Разбирам – кимна той.
- А ти какво правиш тук? – попитах го.
- Върша си работата, вече аз отговарям за архивите. След като Boril Karastoyanov и Kasiopeia ги няма, все някой трябва да се грижи за това място.
- И всичко наред ли е? Така де, помислих си, може би Борил е задигнал нещо ценно...
- Не се тревожи, нищо не липсва – поклати глава Velik Gogov. – В секцията на Отдел „Експерименти” има едно празно място, но когато съобщих да шефа, се оказа, че папката е в кабинета му.
- Аха... Е, аз ще вървя – усмихнах се и се обърнах. Спрях се на врата. – Случайно да помниш коя е била тази папка?
- Файл 143. Защо?
Свих рамене.
- Чисто любопитство.



[десет минути по-късно]

Чувствах се като малко дете, направило беля. Преборих се с ключалката от офиса на Shnor Hell и влязох без да знам дали и кога ще се появи. Беше странно да видя стола му празен, да не бъда посрещната от онази бащинска усмивка, но сега в гърдите ми се разрастваше язва на съмнение, която трябваше незабавно да излекувам. Каквото и да беше скрито зад този случай, най-вероятно имаше разумно обяснение.

Знаех точно къде да търся. Насочих се към бюрото – едното чекмедже беше заключено. Лесно преборих механизма. Кламери, лепило, празни листи... диктофон. Поколебах се. Не... не бях дошла за това. Това, което търсех обаче, го нямаше. Освен ако...

Да! Фалшиво дъно. Сериозно, какво толкова имаше да крие, че се беше постарал толкова? Папката беше там – File E/143, PROJECT PAIN. Ушите ми забумтяха. Беше дебела и тежка. Сложих я върху плота и я разлистих. От първата страница ме гледаше познато лице, под което беше написано:

Статус: Безследно изчезнал.
Обявен за мъртъв на 26. Януари 2010г.
Кодово име: vevekoko

To be continued…