Join the new world

Т Е О Д О Р

ЧАСТ 1-ва
(РОЖДЕНИЕТО)

---

Силният октомврийски вятър през есента на 1976 година, свиреше измежду процепите на дограмата. Стъклата, сгушени в прегръдката на тези дървени рамки, потреперваха и издаваха дразнещ звук, сякаш аха да се се разхвърчат на милиони малки парченца.
Анета, не толкова приятна на външен вид жена, нисичка и набита като хобит от книгите на Джон Толкин, беше прикована на пружинестото си легло. Въпреки невзрачността на лицевите си черти, тя беше истински ангел. Обичаше всички, дарявайки ги с безграничната си любов. Но не винаги това беше в добрия смисъл на думите, понякога прекаляваше с тази своя любов. И така се стигна до този тягостен момент, в който викаше и цвилеше като гладно магаре... раждаше първородното си дете. За нещастие, тя не знаеше кой точно е бащата. А и не искаше да мисли за това кой би могъл да е. Изборът беше измежду пропаднал от вечно пиянство войник, един родопски побойник с корем, който би събрал в себе си две каси бира, а последният беше малък на ръст пък и по душа продавач на обувки.
Няколко часа по-късно, след непоносими мъки, Ани, обляна в под и сълзи, държеше малкото, червендалесто човече в обятията си.

- Ангелче си ти... - прошепна тя близо до главичката му.

Лекарят, подпрял се на хладната стена, точно до входната врата, попита
любопитно и с плъзнала по брадясалите си бузи усмивка:

- Е Анче, измислила ли си му име на бедното дете ? Поне това да си има...

Анета погледна през прозорчето на стаята си, хвърли поглед и върху баща си, който нервно беше сбръчил вежди.

- Разбира се, че ще си има... - изсъска Алексей, поглеждайки обратно към дъщеря си.

Изстрадалата женица го прекъсна със светкавичен отговор и тежък тон като на египетски фараон:

- Теодор!

***



Яковлеви живееха в малка двуетажна къщичка на входа в село Жернов. Противно на първото си впечатление, къщурката стоеше изпъчено до главния път и не падаше. Минувачите често се спираха, гледайки я учудено как все още я покрива не беше пропаднал, я някоя стена не се беше отместила.

- Бай Алекси, вземете си оправете покрива, че иде тежка зима. Ти знаеш, че зимно време тука не е шега, пък и онова малкото съвсем ще си загуби гласа от студ и рев. - провикна се младоликият им съсед Тошко.

- Яяя.. студено... ти преживял ли си зима в Сибир, да видиш на какво се казва студ? Добре, че майка ми, покойницата, разубеди баща ни да се преместим преди вече не помня колко зими. - задъхан от цепенето на дърва, му отвърна старият Алексей.

Тимофей и Женя Яковлеви, красива и неповторима двойка, създали своето собствено семейно гнездо в сибирския град Новосибирск. Но младата девойка така и не успяла да свикне с големия руски град и студовете там. Изминали около пет години от рождението на двамата им сина, години, прекарани в слушане на упорити молитви и заричания, когато най-накрая Тимофей склонил да заживеят в България. Но не там където Женя бе родена - село Жернов, а в близкия по-голям град Плевен. При навършването на пълнолетие от по-големият им син Камен, Тимофей изненадващо издъхнал в съня си, като обяснението на докторите било, че чисто и просто сърцето му е спряло. Най-хубавата смърт според мнозина. Но при тези обстоятелства семейството било принудено да се върне в Жернов. Беднотията едва се издържала, а стресът, който носила след себе си, както кенгуру си носи малкото, успяла да вземе поредната жертва в семейството. Така двамата братя Алексей и Камен се разделили, като по-големият от тях заминал при дядо им в Новосибирск, а по-малкият отказал да напусне родното и любимо място на покойната си майка.

- Хайде бе старец такъв, обядът от кога е готов пък ти ми се размотаваш тука... - ревна съпругата на възрастния мъж.

- Ида бе, казах ти че ида... бреей, че звяр - възмути се Алексей и подвикна на съседа си:
- Тошее, с ей такава жена да си пет години се равняват на десет в рудните мини...

Младежът тъкмо зачукваше последния пирон в една от летвите, приготвени му от съседа, с който най-много се разбираше. Хвърли чука на земята, подпря се на оградата, която разделяше двата двора и му отговори:

- Аз затова все бягам и още съм си ерген, лесно няма да се дам. Трябва да е някоя красавица, ама и да не е мързелива, да шета и да се грижи за мен като за малко дете.

- Ех, хубава работа... такова добро и трудолюбиво момче не трябва да остава сам, ама с твоите претенции ще си плетеш чорапите ти. - продума с лека усмивка на лице по-старият от двамата.

Бай Алекси обичаше да се занимава с дърводелство. Майстореше всичко, което можеше да бъде направено от дърво, идваше му отръки. Вече повече от 30 години изкарваше насъщния по този начин. Трудолюбив и обичлив човек. Всички в селото го познаваха, та дори и хора от Плевен идваха чак до тук, за да си поръчат от него дъски за най-различни цели. Най-често се случваше това да е за някое погребение. " Той е Пикасо на ковчезите! " беше се пошегувал местният отец Константин. Всичко в къщата и двора беше направено от него, а сега му предстоеше нова зима и както се очакваше да бъде още по-студена и от миналата... трябваше да успее още през Октомври да поправи покрива и дограмата. А пък и вече от една седмица си имаха нов представител на фамилията, който се нуждаеше от много грижи и по-топли зимни дни, за да расте здраво. Алексей беше обещал на дъщеря си, че ще му бъде и дядо, и татко и до последния си дъх ще бъде зад него. Нямаше как да му предложи много, но всичко, което успяваше да изкара бе готов да го вложи в малкия Тео.
Съпругата му Гинка беше с година и девет месеца по-голяма от него, което понякога го караше да се чувства хем добре, хем зле. " По-дърта си от мене, ама си по-запазена... " все й повтаряше преди да си легнат, "... ама си и чепат инат, ида ли си от този свят, от тебе ще е! ". Шегите и закачките бяха запазили връзката и любовта им почти непокътната. Дори младите им завиждаха. Гинка на свой ред беше грижлива и подредена жена. Никак не й харесваше и малкото, което имат да бъде разхвърляно или непочистено. Всяка сутрин ставаше рано, още преди първи лъчи, подхващаше метлата и обикаляше цялата къща и двор. След това бързаше да отиде на мястото, където се чувстваше кралица - кухнята. Готвеше от сърце, пееше и си подсвиркваше, а това се отразяваше и на гозбите. Само картофи да вареше, те пак ставаха божествено вкусни, сякаш ги омагьосваше.

Бай Алекси влезна през входната врата и се запъти най-първо към стаята на дъщеря си, там където щеше да зърне и малкото си внуче. Като влезна стаичката, където беше и родното място на Теодор, почти тичайки стигна до легълцето и се приведе към малкия.

- Как е той, тиквичке, хапнахте ли вече ? - попита с едва доловим тон, за да не събуди детето.

- Хапнахме, тате... - отвърна тя, с премалели клепачи, заспиваше.

Дядото на малкия направи знак с ръка, че тръгва и се запъти към кухнята. Нямаше търпение да хапне от печените чушки не жена си.

***

Ноември.
Още от този ден човек можеше да познае, че зимата е съвсем близо и че ще бъде люта. Сутрешният ветрец пронизваше с ледени игли плетения елек на баба Гинка, който сама си беше оплела миналата есен. Но нея това не я плашеше. Трябваше да свърши работата си, беше наистина неотложна. Сякаш програмирана като робот нито топло, нито студено време я караха да се откаже от своя дълг да измете, подреди и направи двора приятно място. След като приключи работата си там, тя грабна кофичката, която служеше за пренасяне на дърва до печката, и тръгна към другата страна на къщата.

Там се извиваше стълба, водеща до втория етаж. Под нея прилежно бяха наредени нацепени дърва, така че когато вали те да не се мокрят прекалено много, а когато задуха вятър, да ги изсушава. Нагоре по стъпалата се качваше най-често бай Алекси, беше се превърнало от на пръв поглед зле поддържан, но иначе уютен етаж, в склад за всякакви щуротии. Баба Гинка все го кореше, че той страда от синдрома на Плюшкин, събираше всичко, но не изхвърляше нищо. Той пък успяваше да се оправдае с това, че бедността през почти целия му живот го е довела до този порок.

След като възрастната женица напълни кофата с дърва, с бърза крачка се насочи към входната врата, студът вече я преборваше. Едва прекосила прага тя дочу детски плач. Помисли си, че малкият юнак вече е гладен, но когато влезна в стаичката видя Ани също да плаче. Притеснена от тази гледка тя запита:

- Какво става, Анче, защо плачеш и ти ? Та той просто е гладен...

Анета през сълзи, едва поемаща си дъх отговори:

- Не е гладен, мамо, не иска да яде и не спира да плаче... не знам какво му е... - и продължи, хлипайки. - ...дори вече ми се струва, че има температура.

Загрижената баба, веднага пипна челцето на детето, позамисли се за секунди и рече:

- И на мен ми се струва, че има температура...трябва веднага да отидем при Калинов.
- Сега ще събудя баща ти и отиваме при съседа Тошко да ни закара. - довърши тя.

В това село нямаше много хора, които да имат коли, а Тошко като малко по-заможен разполагаше с червена Лада, подарена от баща му. И за да можеха бързо да стигнат до лекаря, трябваше да го помолят да ги закара.
Той вече беше станал и сякаш предусещайки се беше подпрял на разделящата ги ограда, гледайки към входната им врата. Точно тогава от нея излезе Алексей.

- Ей, бай Алекси... стори ми се че чух детски рев и тъкмо щях да ти викна, но и ти се появи навреме.

- А бе остави се, съседе! Малкия нещо е понастинал, ама жените знаеш ги, притеснили се и хайде бързо на лекаря. А ти, кой дявол те накара по пижама да излизаш в тоя студ ?

В този момент от вратата също се подадоха двете жени и все още плачещият Теодор.
Съседът още преди да го бяха помолили изтича да се преоблече. Нахлузи бързо обувките и наметна палтото си.

Ладата стоеше паркирана точно пред портата на Тошко Даскалов. Той пъхна ключа във ключалката, която отключваше шофьорската врата, влезна вътре и отключи другите врати.

- Хайде, влизайте - провикна се и запали колата.

Тео, все още не спираше да плаче, а Ани вече гледаше по-сериозно. Осъзнаваше, че това може би е просто една настинка и с необходимото лечение щеше да се излекува бързо. Но една друга мисъл я тревожеше повече. Как щяха да платят първо за прегледа, а пък после и за налагащите се лекарства. Хвърли един поглед към баща си, който беше на предната седалка, после отново погледна малкият Тео. Беше готова на всичко за него, той бе единствената истинска и неподправена любов за нея. Усмихна му се и му прошепна:

- Ще се оправиш, малкия ми, ще се оправиш...

После го целуна по горящото челце и погледна през предния прозорец на колата. Почти бяха стигнали до къщата на Калинов.

След най-много две или три минути, Даскалов наруши мълчанието:

- Пристигнахме!

Жените се втурнаха да извикат доктора още от портата.
Той си беше изградил навик да я заключва всеки път щом мине през нея. Изминалото лято група цигани минали около пет сутринта, докато всички в къщата спели и им задигнали голяма част от богатството в двора. От тогава насам, Калинови вдигнаха с още едно ниво оградата си, а именно от на бай Алекси дъските изградиха нова по-масивна порта.

- Докторее, хайде бързо, моля ви - провикна се баба Гинка.

Иззад грижливо лакираната и дебела врата се чу гласа на Васил Калинов:

- Идвам, идвам, госпожо Яковлева!

След като той ги прие вкъщи, жена му им направи по едно кафе, а те зачакаха в големия хол. Доктор Калинов имаше отделна стаичка, която беше приспособил за прегледи в извън работно време, точно както и в този неотложен момент.

- Той е много добър лекар, тиквичке, сигурен съм ще помогне. Имаме си вземане даване с него, ще помогне, казвам ти... - успокояваше Алексей дъщеря си.

Секундите минаваха толкова бавно в очите на Анета, че тя ту ставаше, ту сядаше отново до баща си. После отиваше до прозореца, който гледаше към двора на къщата и пак обратно на стола.
След около мъчителни петнадесет - двадесет минути, Калинов се появи, с намръщено и почерняло лице. Всички гледаха със затаен дъх, а очите на Ани се изпълниха със сълзи.

- Какво става, Василе, казвай, че се поболяхме от притеснение вече... - надигна се старият Алексей Яковлев. - ... само настинка нали ?

- Съжалявам приятелю... мисля, че нещата са по-сериозни и няма време да го увъртаме с мили думи. Отделих достатъчно време, за да го прегледам по най-добрият способен за мен начин.

- Господи, дай ми сили... - изрева Ани - ...боже!

- Това най-вероятно е инфекция. Казвате, че няма апетит, също така е бледичък, а това което най-много ме притеснява е температурата. И ако не успеем да я свалим навреме... може да го загубим, съжалявам.

---

- Името на момчето от разказа е избраното от мен и жена ми за първородното ни дете, ако то също бъде момче.

---

Ако ви е харесало, моля да го покажете по един от следните начини:
Вот
Коментар
Дарение
Така ще видя дали има интерес и дали да продължавам 🙂

Поздрави,
SAURON