Join the new world

Първото нещо което Гарион усети бе една определена миризма която веднъж като я усетиш няма как да я забравиш цял живот. Миризма на изгоряла плът, кръв и страх. Отне му известно усилие да се изправи на крака и да се огледа. Тясна уличка послана със солидни речни камъни характерни за този вид крепостен град от Пограничните земи. До него лежаха два тролока в локва кръв, близките къщи бяха в пламъци а от горният етаж на "Розата и петела" се подаваше част от тяло. Трудно бе да се каже пола му. Рязка болка прониза главата му, причерня му пред очите и повърна. Спомените нахлуха в главата му.

"Лорд Даимар.." Промълви Гарион. Бяха ги хванали напълно неподготвени. Посред нощ, бездушни и Мърдраал се бяха промъкнали в поделението където Елитната гвардия на крепоста спеше. Въпреки изненадата и момчетата не се бяха предали без бой. Последното нещо което си спомняше бе как той и Флин се опитват да изкарат Лорд Даимар и семейството му през източният изход на цитаделата. Тесни коридори водещи към портата на изток, направени именно за такива ситуации. Тук един майстор на меча можеше да държи с часове многоброен враг. Лорд Командира бе точно такъв. Минаващ 50те години вече, но жилав и корав, Лорд Командирът им бе заповядал да избягат с жена му и децата докато той забави създанията които бяха по петите им. Срама от това да остави Даимар да умре сам щеше да преследва Гарион до края на дните му. На тясната източна порта срещнаха отряд от четници целите оплискани с кръв. Доколкото успяха да разберат от избледнелият сержант, Тролоците бяха нахлули през западната порта и отвътре от самата цитадела. Дори в този момент се чуваха крясъци от вътрешния двор. Очевидно беше че някой ги бе предал на тварите на мрака. Dark friends. Хора като тези ги изгаряха живи в пограничните земи, освен ако нямаше Айез Седай на близо да им бъдат предадени за разпит. В такава ситуация, със сигурност да бъдеш изгорен жив бе по-добре. Последното нещо което ясно си спомняше бе как заедно с Флин и 10те четника се отправят към Източната кула. След това всичко тънеше в мъгла


"Кръв и пепел!" Гарион погледна към Източната кула. Най голямата и внушителна от четирите основни кули. Всяка една от тях приличаща по скоро на цитадела сама по себе си. Прагматизъм и страх от най-лошите сценарии бяха наложили този начин на строеж. Вътрешен двор зад вътрешен двор, капани, кули.. Винаги поне четири цитадели с имена според местоположението им. Цитаделата на Лорда беше вече паднала. Затова доколкото успяваше да си спомни гвардееца се бяха насочили към Източната кула. Самата крепост още не бе паднала и надеждата им беше да се доберат до кулата и да се надяват че Малкиер и армиите му ще успеят да стигнат навреме.
Проблема бе че Гарион нямаше идея как се е озовал тук и нямаше и помен от Лейди Лира и войниците които бе повел със себе си. Погледна отново към "Розата и Петела". Близо съм.. нямам избор" промърмори той. Погледна нагоре и вдия че небето бе закрито от гъсти облаци пушек. Типично за тролокска армия, още преди да е свършила битката почваха да палят изнасилват и накрая да изяждат всичко дето е пред очите им. Ярост забълбука дълбоко в него и се повдигна като вълна нагоре.. Стисна зъби и си пое дълбоко въздух. Представи си пламъка на свещ и хвърли всичко в нея, всяка една емоция. Всичко всякаш затихна, емоциите, гнева бяха сякаш на друг човек. Меча със знак на чаплата бе все още на хълбока му. Провери колкото се може кожената броня която бе успял да сложи набързо след първоначалния хаос в казармите. Беше оцапана с кръв но определено не бе негова. Добре. Това е добре. Може би щеше да успее да умре с чест този ден. Огледа се и продълбжи с бърза крачна надолу по тясната уличка. Ясно се виждаше как гвардията и четниците са дали отпор и постепенно са отсъпвали от Цитаделата на Лорда към Източната кула. Трупове върху трупове.. На тролоци.. Дракхар надупчен като решето със стрели от арбалет, един мърдраал все още мърдащ прикован с алебрди за една порта. Миризмата беше ужасна, но до болка позната. Пътеката от разчленени трупове на войници ясно рисуваше една картина на отчаяние да забавят врага за да дадат време на жените и децата да се спасят. Барикада тук, барикада зад следващият ъгъл купчина от трупове на мъже и старци с набързо събрано оръжие защитаващи уличката за да дадат време.

От тук ясно се виждаше че Източната кула се държи. Знамето на Малкиер се вееше гордо и Златният жераф се реееше свободен. Опита се да намери с поглед останалите три кули но не успя да ги види от дима и сградите около него. Не може да са паднали толкова лесно! Дай Амар е едни от четирите най големи крепостни градове! Не може! Има надежда.

Изведнъж грохот и гръм сякаш разцепиха въздуха.

"ЗА МАЛКИЕР! ЖЕРАВА ЛЕТИ! Mordero daghain pas duente cuebiyar! Al dival, al kiserai, al mashi! "
Бойният вик на Лорд Матин Ал Башиин прокънтя над града окрилян от Единствената сила! Командир на източната кула, Стражник на Миреин ни Алирарин Седай, той бе единствената надежда.

Гарион се усмихна мрачно и се затича в посоката от която се чуваше песента на стомана.

"Да, може би ще мога да умра с чест. "