Антисемитизма преди 9-ти септември 1944-та... част 2
drunkenmastah
Същевременно се появяват и нови тези, чиято аргументация е насочена към отричане наличието на български фашизъм и към акцентиране ролята на Германия и германския натиск за изселването на евреите от Беломорието и Македония. Целта е ясна – България и българските правителства да се оневиняват за провежданата от тях политика до 9.ІХ.1944 г., която е нямала нищо общо с фашизма; България не е окупирала, а е освободила или пък само администрирала тези области; не са били българските правителства, администрация и войска тези, които са провеждали антисемитска политика, а те са били принудени в името на българските национални интереси да се съобразяват с германските искания и натиск. Друг вариант на тезата за оневиняването на българските управници и прехвърляне вината върху нацистка Германия е този за обвързване съдбата на евреите от старите предели на страната с тази на евреите от новоприсъединените земи. Така със задна дата изпращането на по-малкото на брой беломорски и македонски евреи в лагерите на смъртта се представя като изкупителна жертва пред германците в името на спасението на мнозинството евреи, живеещи в пределите на същинска България. В последните години пък стана модно да се говори повече за съдбата на македонските, беломорските и пиротските евреи и тяхното изселване в лагерите на смъртта като тема, останала досега прикривана и в голяма степен неизвестна на широката общественост, в противовес на силно подчертаваното с години спасяване на българските евреи. За съжаление и този верен в своята същност факт твърде бързо излиза от чисто историческия си контекст и започва да се използва за конюнктурни цели с днешен политически привкус, при което е на път да се превърне в сериозен международен въпрос, оказващ отрицателно отражение върху развитието на дипломатическите отношения между две съседни държави.
За съжаление и този верен в своята същност факт твърде бързо излиза от чисто историческия си контекст и започва да се използва за конюнктурни цели с днешен политически привкус, при което е на път да се превърне в сериозен международен въпрос, оказващ отрицателно отражение върху развитието на дипломатическите отношения между две съседни държави.
Не е излишно тук да приведем един малко по-обемен цитат, който прекрасно илюстрира развитието на налаганите стереотипи по въпроса за съдбата на българските евреи както в българските учебници по история, така и в масовото обществено съзнание от края на Втората световна война до наши дни: учебникът по история от 1946 г. отбелязва, че антисемитският Закон за защита на нацията е бил промулгиран от Борис III и на тази основа са били депортирани евреите от Новите земи. Акцията по спасяването не е описана, а е фиксирана като заслуга на българския народ. Учебникът от 1954 г. отбелязва само приемането на антисемитския закон, без изобщо да спомене за спасяването на евреите. Изглежда поразително. Не са изминали и десет години от края на Втората световна война, а се премълчава едно уникално събитие. Изглежда още по-озадачаващо, ако се вземе предвид, че управляващите комунисти са взели участие в акциите за защита на евреите – чрез листовки, политически декларации и апели, съучастие в манифестации, предавания по нелегалната радиостанция. Може да се предположи, че учебникът от 1954 г. е подготвен през 1953 г. и отразява антисемитската по същество кампания, започнала в СССР през 1948 г. и кулминирала през 1953 г. Но непосредствено след смъртта на Сталин (март 1953) кампанията е спряна. А учебникът продължава да се преиздава и през 60-те години. Странното премълчаване сякаш противоречи на логиката на Аристотел, но всъщност се вписва в друга – идеологическа логика. Основният патос на учебника е заклеймяването на българския фашизъм. Негативизмът е толкова силен, че факти, които могат да смекчат черната картина на „фашисткото робство”, просто се изключват. През 1982 г. поредният учебник вече разказва за спасяването на евреите и компенсира пропуснатите идеологически бонуси, като акцентира на успехите на Червената армия и акцията на Комунистическата партия.
След 1989 г. историята се пренаписва. Спасяването на евреите от „старите земи” е подчертано, депортирането им от Тракия и Македония се смекчава и отбелязва като признак на „крехкия български суверенитет” – ролята на българските власти просто се премълчава. Изтъква се специално инициативата на Димитър Пешев и на някои депутати от парламента, както и ролята на Двореца. Участието на Комунистическата партия се омаловажава и игнорира. Учебникът от 2001 г. дава следната обща оценка:
„Това е постижение на цялата нация, без да се изпуска важната роля на Двореца и дори съдействието на отговорни представители на властващия режим.” (История и цивилизация, учебник за 11 клас. София, Анубис, 2001, с. 214). Споменават се само две имена – Александър Цанков (2 пъти) и Димитър Пешев. Либералните политици (Н. Мушанов, П. Стайнов), които категорично и последователно отхвърлят антисемитизма, се оказват за втори път пренебрегнати.
Ако пристрастието намира място дори в учебниците, които поне по дефиниция трябва да се отличават с обективност, то в ангажирания печат идеологическите схеми са наложени върху историята семпло, неприкрито, с апломб. Сравнително проучване на вестниците Дума (орган на екскомунистическата БСП) и Демокрация (орган на антикомунистическия СДС), осъществено от изследователи на Софийския университет, показа фрапиращи различия и образци на едностранчивост. Вестник Дума подчертава дори не толкова спасяването на евреите, колкото не-спасяването на 11 000 евреи от „новите територии” като доказателство за фашисткия характер на режима в България. Акцентира се на ролята на Съветската армия. Според Давид Овадия, поет, участник в съпротивата: „Не царят е спасил евреите, а победите на Съветската армия са решаващият фактор да не бъде допуснато депортирането.” Обратно, според Демокрация: „Не другарите спасиха българските евреи, не Тодор Живков, а Борис III. Главно българската власт и общественост, а не Тодор Живков, както ни се втълпяваше досега.”
„Спасяването на евреите е екран, върху който се проектират всички идеологически деформации на българската история.”
Николай Поппетров
Comments
пак ли ти ве
Тъпунгер, кой те кара, да четеш насила!? Кажи, бе, кавал!? Като не те кефи, недей да четеш, да те еба в кухия тип...