Join the new world

Бях зает с попълването на Алманаха с информация за младите играчи, когато на вратата на кабинета ми се почука. Секретарката ми Мари Пена подаде глава, усмихна се и каза:

- Извинете, че Ви безпокоя, но току що пристигна съобщение от Президентството. Призован сте да се явите спешно.

Въздъхнах с досада, облякох палтото и си отправих към сградата на правителството на еБългария. Без проблем в асансьора избърборих „Иуевън“ и той ме качи на етажа, където беше президентската администрации.

- Очакват Ви в малката заседателна зала – каза ми охраната и ми посочи къде да вляза.

Вътре бе сумрачно, тъй като единствената светлина бе хвърляна от няколко свещи, наредени наоколо. Насред залата бе разтегната дълга маса, зад която бяха насядали дванадесет души. Всички носеха бели маски, като ония „Анонимните“, които им седяха абсурдно в съчетание с черните смокинги. Посочиха ми да седна на единствения стол от другата страна масата.



- Кой от Вас е Президентът – попитах и огледах еднаквите восъчни лица.

- Ние всички сме Президентът – обади се някой от седналите в средата.

- Не сме те извикали тук, за да обсъждаме това – каза друг – Много сте загазил, Дон Боболино.

Смутено повдигнах рамене. Нямах идея за какво става дума.

- Забъркал си страшна каша по време на Операция „Леприкон“. Заради твоите действия ирландците са ни бесни. Което е по-лошо, армията им се е разположила на границата с нас и се готви да ни атакува. Това ще затрудни нашите планове за освобождаване на Иран и изтриването на Турция. Затова, по нареждане на Регентския съвет Вие се назначавате да изсърбате цялата си попара и да поднесете извинения на ирландския народ за Вашите действия. Още сега ще заминете като посланик на България и там ще се постараете дипломатично да предотвратите ирландската атака. Даваме Ви точни инструкции:

Първо – в никакъв случай не споменавайте думата леприкон, явно ирландците се засягат от това дали те съществуват или не.

- Ама ние ги видяхме. Дори бой ядохме от тях в оная кръчма. Някои хора после дори фъфлиха – прекъснах говорещия.

- Това не ни интересува.

Второ – Ако Ви е мил живота, гледайте да не се изпуснете и случайно да наречете страната Южна Ирландия. Ирландците направо откачат от това.

- Няма – обещах аз.

Трето – В никакъв случай не говорете за това, че Св. Патрик е роден в Англия. Много се засягат на тази тема. Особено ако им кажеш, че е англичанин.

- Ама той не е англичанин – запънах се аз – Родителите му са били римляни. Т.е., при съвременните условия това го прави италианец.

- Това нас не ни интересува. Най-добре не говорете за това пред никого в Ирландия. А сега тръгвайте!

Напуснах Президентството тичешком. Няколко часа по-късно хеликоптерът ми кацна на летището в Дъблин. Посрещна ме тълпа от червенобради ирландци, облечени в зелено. Държаха, микрофони, камери, диктофони и фотоапарати.

- Местните журналисти – подсказа ми агент 007 Бончо, който щеше да охранява моята особа през целия ми престой.

- Ама много приличат на...онези, за които не бива да говорим – прошушнах му аз.

- Няма значение шефе, просто се извинете. Сега е моментът.
Застанах пред ирландските медии, а те ме наобиколиха, бутайки се. Заваляха фотосветкавици.

- Ще се извините ли? – в един глас ме попитаха журналистите.

- Разбира се! Народе на еИрландия! Искам да поднеса моите извинения за действията си по време на Операция „Леприкон“. Всичко беше на шега и нямах намерение да наранявам вашите крехки чувства. Моля простете ми! Знам, че Ирландия се слави със своето гостоприемство и прекрасна бира, която е много по-добра от английската. Затова Ви предлагам да продължим с частни интервюта в някоя кръчма. Аз черпя!



Три часа по късно всички журналисти бяха прилично пияни. Аз пих малко, защото все още не се бях представил в ирландското президентство. По някое време агент Бончо ме побутна да тръгваме. Сбогувах се горещо с развеселените журналисти и се насочихме към сградата на Президентството.

На входа бях посрещат лично от президента на еИрландия Сула. Той ме изгледа намръщено но все пак ми протегна ръка за поздрав, след което ме покани в кабинета си. Вътре бяха насядали министрите, които дори не си правиха труда да станат докато влизахме. Дочух, че някой измърмори:

- Това е оня Бот! Изкуственият интелект!

- Кой е този – попитах шепнешком агент Бончо, който бе плътно до мен.

- Външният им министър - Rainy Sunday.

- Защо ме нарича с тези лоши думи? Аз съм си съвсем естествен.

- Не знам, шефе. Може да искат да се скараме, за да ни нападнат.

Сула ме покани да седна, след което се обърна към мен:

- Господин посланик! Ние от еИрландия сме засегнати от действията на Вашето правителство. Това, което направихте обиди цялата нация. Бихме искали да обсъдим с Вас какви компенсации ще предостави еБългария на нашата страна.

- Сигурно се шегувате. Ние да Ви плащаме? Първо – ние Ви победихме, при това без никой да пострада физически. Второ – Имаме достатъчно ресурс и щури идеи, за да Ви победим отново. Вие сте тези, които трябва да ни платите минимум 10 000 000 валута. Ако не го направите – следва Операция „Леприкон“ Втора част.

- Така до никъде няма да стигнем – отбеляза Сула – Ако искаме да постигнем траен мир, не трябва да имате такива изисквания към нас. Предлагам Ви утре сутрин да продължим преговорите.

Кимнах с глава в знак на съгласие. С Бончо се отправихме към хотела, където заехме две съседни стаи. Влязох в банята да се освежа. Докато си взимах вана забелязах, че на пода някой е изпуснал гребен. Вдигнах го и го разгледах. Беше направен от слонова кост, по която личаха странни символи. Нахлузих пижамата си и изтичах при агент Бончо, който се бе изтегнал на своето легло и прищракваше отегчено каналите.

- Виж какво намерих – показах му гребена – сигурно камериерката го е изпуснала.

Агент 007 подскочи ужасен.

- Шефе, това е много лошо. Какво ще правим сега?

- Да не е отровен – ужасих се аз.

Бончо поклати скръбно глава:

- По-лошо е шефе! Ще Ви отвлекат в отвъдното.

Преглътнах ужасено.

- Кой? Ония зелените ли?

- Не, шефе. Банши. Това е жена-призрак. Според вярването появата на банши и нейният вледеняващ писък предвещават смърт. Имат дълга права черна коса, която разресват с гребен. В Ирландия е разпространено поверието, че ако някой намери гребен на земята, не трябва да го взема, защото баншито, което го е оставило там, ще го отвлече в отвъдното.

- Но това е конспирация – възкликнах аз – вероятно тази банши работи за тайните служби на ирландците. Те нарочно са подхвърлили гребена, за да ме отвлекат в отвъдното. Какво ще правим сега?

- Не знам, шефе. Ще се мре. Имате ли някакви последни желания.

- Чакай, чакай малко – спрях го аз – Няма да се предам без бой сигурно има начин. Да помислим.

Два часа по-късно аз и агент Бончо спяхме блажено, всеки в своята стая. Ушите и на двамата ни бяха натъпкани догоре с памук.

Наближаваше полунощ и в хотела с бе възцарила пълна тишина. В банята ми, започна да се формира нещо безформено. След секунди то придоби очертанията на стройна, чернокоса красавица, облечена в тайнствена полупрозрачна нощница. Тя безшумно прелетя до леглото и се надвеси над мен. Известно време съзерцава лицето ми, след което се пресегна и нежно погали косата ми. Изненадан отворих очи и вперих поглед в прелестното създание, което бе приседнало на ръба на леглото ми.



- Коя си ти? – попитах.

Създанието отвори уста, но от там не излезе и звук.

- Какво искаш да ми кажеш, прелестно видение?

Видението се пресегна и издърпа памука от ушите ми.

- Не се страхувай! Няма да пищя. Просто си искам гребена.

- Значи ти си банши – досетих се аз.

- Не точно – усмихна се чаровно призракът – Ние сме в еРепублик нали? Значи и моето название би трябвало да започва с Е. Аз съм еБанши и пищя само ако ме накарат.

Красавицата сложи ръка на гърдите ми и палаво я плъзна надолу към слабините ми.

- А сега – усмихна се тя – Нека да преговаряме, по условията на мирния договор. Имаме цяла нощ.

На който му е хараесло, моля за Коментар, вот и шаут 🙂