Join the new world

Здравейте, граждани на еРепублик.

В последните дни имаше много силни неща в пресата - на Морфеус и Ранд, които пуснаха готини разкази. Явно тук ще се оформи един сериозен писателски клуб, към който искам да се присъединя с нещо мое, писано преди време. Представям ви

В МЪГЛАТА

Приятно четене!



Вече часове наред Борис се луташе из гората. Мъглата бе погълнала пътеката, а с това и надеждата му да стигне до селото преди мръкване. Околните дървета чезнеха в белотата, превръщайки се в неясни сенки. Непроходими гъсталаци внезапно изникваха от нищото, пречейки му да върви в избраната посока. Той ги заобикаляше, проклинайки. От време на време спираше , за да си почине и дълго се ослушваше. Надяваше се да чуе познатия шум на реката и кучешкия лай, но наоколо цареше тишина.

Борис приседна на един дънер и свали раницата от гърба си. От дългото ходене краката го боляха, а раменете му се бяха схванали. Всяка част от неговото тяло зовеше за почивка. Переспективата да прекара ноща на открито, обаче не му се нравеше. Въпреки че беше облечен с дебело яке и пуловер, не можеше да спре да трепери. Сред този сняг трудно би могъл да запали огън, а с настъпването на мрака щеше да става все по-студено.

Борис свали ръкавиците си и разтри премръзналите си пръсти. После с труд разкопча раницата и извади от там термус. Топлият чай го ободри и му даде сили да продължи пътя си.

Подухна вятър. Невидимите дървета се раздвижиха, като стенеха и скърцаха със замръзналите си клони. Гората, която бе приспана от бялата пелена на мъглата, сякаш се събуди. Сенките, заобикалящи Борис станаха по-големи, по-призрачни. Имаше чувството, че е попаднал в една от онези митични гори, за които бе чел в книгите – без начало и без край. Селото му изглеждаше така далечно, че си задаваше въпроса дали изобщо съществува. Може би то бе просто сън, една измислица, придобила реалност само в неговата глава.

Борис затвори очи и пое дълбоко въздух. Ноздрите му се изпълниха с мирис на цветя. Топъл вятър погали лицето му. Дърветата край реката шумяха със зелените си корони. Застанал на хълма, той виждаше цялото село.Улиците бяха пусти и само подивели кокошки кръстосваха между репеите и камънаците. Дворът на църквата бе обрасъл с бурени, които се виеха около гробищните кръстове. Повечето от къщите изглеждаха отдавна напуснати. Тухли и керемиди бяха пръснати по земята, а в стените и огнищата зееха дупки, изкопани при многобройните иманярски набези. Над селото се носеше шумът от тепавицата. Това беше и единственото място, където се виждаха хора.

Снегът под краката му внезапно пропадна и той се свлече надолу по стръмния склон. С мъка се измъкна от храсталака и дишайки тежко, направи няколко крачки. Залитна отново, но успя да се задържи. Зад гърба му плетеницата от клони стърчеше предизвикателно. И дума не можеше да става да се върне обратно. А и защо ли ? Когато се луташ, изгубил всякаква надежда за изход, пътят няма особено значение.

Борис внимателно пристъпи напред. Прегръщайки стволовете на дърветата, успя да се добере до място, където снегът не бе особено дълбок, а видимостта бе малко по-добра.

Раздвижена от вятъра, мъглата за момент се разкъса.На белия фон се очерта тъмна сянка, която привлече погледа на Борис. Стори му се, че вижда островърх покрив и врата, но всичко бързо се разля и изчезна. Умората го напусна. С бързи крачки се отправи в посоката, където бе съзрял странния силует.От белите облаци изникваха различни детайли- пирамидален полегат покрив, засипан с дебел слой сняг; купчина дърва, небрежно нахвърляни до вратата на постройката; до тях- стол и нещо покрито с брезент.

- Хей! Има ли някой?

Мъглата попи присипналия му глас. Отговори му само скърцането на замръзналите дървета и тихият вой на вятъра.

Борис се приближи до вратата и почука. Постоя известно време заслушан, с надеждата да долови някакъв звук, подсказващ човешко присъствие, след което внимателно я побутна. Вратата се отвори със скърцане. Във вътрешността на колибата цареше мрак. Лъхна го топлина и миризмата на дим. Дочу лекото едва доловимо пращене на огъня.

-Хей!

Неочаквано прозвучелият зад гърба му вик го накара да се дръпне бързо назад.

- Какво търсиш тук?

Въпросът бе зададен грубо, а в гласа се четеше явна враждебност. Въпреки това Борис въздъхна с облекчение. Ето кой би могъл да му помогне! Сигурен беше, че непознатият ще го разбере. Той стоеше на няколко крачки от него, но мъглата и бързо сгъстяващият се мрак му пречеха да го разгледа по - добре.

- Здравейте! Аз съм...

- Не ме интересува кой си. Искам веднага да се разкараш!

- Вие не разбирате! Загубих пътя към селото и ... Помогнете ми!

- Махай се!

Гласът на непознатия прозвуча глухо и заплашително. Борис потръпна и смутено се взря в неясната сянка. Опита се да подреди обърканите си мисли, но успя само да промълви:

-Моля Ви!

Непознатият не отговори. Фигурата му се люшна и бавно се понесе напред. Снегът хрущеше при всяка негова стъпка и този звук изпълваше Борис с ужас. За момент се почувства като хванат в капан и инстинктивно се огледа за изход. Мъглата обграждаше малката хижа отвсякъде. Можеше да отстъпи единствено към вратата и сигурно би го сторил, но го спряха думите на непознатия:

- От такива като теб нямам и минута покой. Идвате тук! Влачите се един по един! Душите наоколо! Едничкото ви намерение е да ми пречите. Искате да се върна, но няма да стане.

Борис не можеше да повярва на ушите си. Думите на непознатия му се струваха лишени от смисъл. Мина му през ума , че спрелият само на крачка от него човек е луд и това предположение сериозно го разтревожи. Никак не му стана приятно, че трябва да търси помощ от някого, който мрази натрапниците.Повече от сигурно беше, че ако прекара нощта на открито няма да доживее до сутринта. Това го подтикна към отчаяна стъпка.Препречи пътя на непознатия, който изглежда се канеше да се прибере в хижата и заговори с треперещ от гняв глас:

- Какви ми ги говорите? Нима ще откажете помощ на изпаднал в беда? Що за човек сте вие? Какво ви пречи да ми помогнете? Пуснете ме да пренощувам в колибата!

Непознатият не отговори.С едно движение изблъска Борис и понечи да влезе в хижата. На прага обаче се спря и промърмори:

- Не мога да ти помогна!- той впери очи в Борис, а на мрачното му лице се появи нещо като крива усмивка.- Ако те пусна при мен, ще ни бъде тясно. Леглото е само едно и за теб просто няма място. А и не мога да спя,когато при мен има още някой. Заради теб утре ще съм болен. Освен това сигурно ще искаш да ядеш, а излишна храна нямам. Изчислил съм я до последния грам и ако ти дам, ще си наруша режима. Храната ми ще свърши по-рано, а знаеш ли колко е трудно да се намери ядене по това време на годината? Не, не! Върви си! Ти май търсеше пътя за селото, нали? То е на не повече от два часа път оттук...

Докато непознатият говореше, нощта се спусна над гората. Всички сенки се сляха, превръщайки се в тъмна бездна. Мракът стана толкова плътен, че Борис не можеше да види дори собствените си ръце. За миг изпита неприятното чувство, че целият свят е погълнат от нищото и той никога няма да види деня отново.

- Два часа?- Борис безпомощно разпери ръце.- Я се огледайте! Какво виждате? Ако беше светло, сигурен съм, че не бихме водили този абсурден разговор, защото след два часа щях да бъда на далеч по-приятно място. Но положението е друго. Или...Вие предпочитате да ме погребете в някоя пряспа, само защото мразите непознатите?

От тъмнината се чу звук , който напомняше смях.

- Добре. Ще останеш. В крайна сметка не желая да виеш цяла нощ пред вратата ми. Само че искам да те предупредя, че не обичам въпросите. Ако продумаш и дума, знай че ще те изхвърля.

Непознатият влезе в колибата. Борис постоя няколко секунди замаян от неочакваното му решение, след което пристъпи напред. Вътре беше тъмно, но той успя да различи печката, под чийто капак се гонеха малки пламъчета. Приближи се до нея с протегнати напред ръце. Пръстите на краката още го боляха, но топлината на огъня вече се разливаше по тялото му. Взря се в другия край на колибата и с мъка успя да различи силуета на своя домакин. Той се беше изтегнал на леглото и му бе обърнал гръб. От тъмнината ясно се чуваше равномерното му дишане.

Борис остави раницата си на покрития със слама под и се отпусна до нея. От към печката се разнесе пукот на пропадащо надолу дърво и потоци искри изригнаха през пролуките на капака. Борис впери поглед в една от тях и застина така.

Когато предприе това пътуване, никога и през ум не му бе минавало ,че ще се загуби в гората. Той често идваше по тези места и добре познаваше горските пътеки. Миналата година , когато приключи работата си по тепавицата, му беше останало достатъчно време да скита донасита. А сега за лош късмет проклетата мъгла го застигна, тъкмо когато най-много бързаше. За пореден път кметът бе обявил конкурс за поправка и почистване на тепавицата. Обикновено работата получаваше този, който първи стигне до селото. Срещу добра почерпка в местната кръчма кметът назначаваше всеки. Борис винаги пристигаше първи. Само веднъж братята Коралови - тези гадни пъпчивци!- го изпревариха. И то само защото проклетата му таратайка се повреди. За пореден път. И сега се случи нещо подобно. Вартбургът затъна в преспите по пътя, само на десетина километра от селото, и нищо не бе в състояние да го изкара от там. Разбира се, минавайки през гората, Борис щеше да измине едва четири километра и този факт го подтикна да изостави колата. Щеше да я вземе по- късно, когато се уговори с кмета.

- По дяволите!-измърмори Борис- Сега пъпчивците ще получат работата.

Миг по късно той се сети за думите на домакина си и стреснато погледна към леглото. Непознатият лежеше неподвижно и с нищо не показа, че е чул изтръгналото се от гърдите му проклятие. Успокоен Борис отново отпусна глава върху раницата си. Всъщност, ако трябваше да разсъждава трезво, при тези условия, братята също можеше да закъснеят.Ако утре непознатият му посочи пътя към селото, Борис имаше всички шансове да пристигне първи. Тази мисъл го ободри и той блаженно затвори очи.

Когато се събуди, в колибата все още беше тъмно, но иззад плътните одеала, покриващи прозорците се промъкваше бледа светлина. Огънят в печката беше угаснал и през стените на хижата проникваше студ. Разтривайки схванатите си мускули Борис се надигна и олюлявайки се, се насочи към вратата. Отново имаше мъгла, бяла и по-гъста от вчерашната.

- Време е да си вървиш- фигурата на непознатия изникна на крачка от него.- Взимай си раницата и да те няма!

Борис се взря в мъглата. Струваше му се, че на света съществуват само той, хижата зад гърба му и тайнственият непознат. Накъде да върви? Нямаше ли да се загуби отново, дори и да му покажеха пътя? А и каква е гаранцията, че непознатият щеше да му посочи правилната посока. Та той искаше да се отърве от него на всяка цена. Какво ли ставаше в главата на този луд темерут? Може би си въобразяваше, че с оставането си в хижата Борис е разкрил някоя страховита тайна. Или просто го е страх, че натрапникът ще се върне, за да го тормози отново и ...и насочвайки го в грешна посока ще се отърве от него окончателно!

- Хайде, изчезвай!

Борис взе раницата си от колибата и се спря нерешително пред вратата. Разяждаха го съмнения. Имаше чувството, че прекрачи ли прага, върху главата му ще се стовари секира...

- Хей, какво се мотаеш? Махай се!

- Да! Добре!- Борис излезе навън и се взря във фигурата на непознатия.- Тръгвам, но... накъде е селото?

- Селото ли? Тръгни наляво!

- От къде си сигурен , че селото е натам? В тази мъгла всеки би се заблудил.

- Да!- отговорът беше доста рязък.- Но аз живея в мъглата , не ти. Тя е моят дом, моето царство. А аз добре познавам своите владения. Щом ти казвам да вървиш наляво, ще вървиш наляво. Сбогом!

Непознатият му обърна гръб и се насочи точно в противоположната на указаната от него посока.

“Той отива в селото!”- тази мисъл порази Борис и го накара да изтръпне от ужас. –“ Отива в селото.Но защо...Тепавицата!”

- Хей!-подвикна след него Борис. - Къде отиваш?

Непознатият не отговори и ускори крачката си. Секунди по- късно мъглата погълна сивата му фигура.

- Стой!- с отчаян вик Борис се хвърли след него.-Стой!

Подхлъзна се и се просна по очи в снега. Когато се изправи, бе сам в мъглата. Колибата бе изчезнала, а заедно с нея и странният й обитател. Някъде там, в бялата бездна го очакваше селото, с цялата си топлина и приветливост. Трябваше само да избере посоката и да го открие.

След кратък размисъл Борис потегли на дясно. Вървя дълго, като му се стори цяла вечност. Теренът беше трудно проходим - снежни преспи и гъсталаци, които забавяха придвижването му. От преспите се измъкваше, а гъсталаците заобикаляше. Студът пронизваше измореното му тяло. Всеки опит да раздвижи вкочанените си пръсти му причиняваше непоносима болка.

Спря се задъхан и приседна в снега. Посегна към раницата си, но се сети, че беше изпил последните глътки чай малко след като се отдалечи от колибата. Прокле студа, мъглата и празния термус и олюлявайки се продължи пътя си. Направи няколко крачки, но затъна в пряспа сняг. Измъкна се с усилие, но отново затъна още по-надълбоко. Опита се да изпълзи нагоре, но силите му го бяха напуснали. Помисли си, че има нужда от почивка, дори може би от сън. Очите му се затвориха, а главата му клюмна. Студът вече не го притесняваше. Сега беше важно да си почине. Ще поспи, загърнат в бялата пелена , а когато се се събуди всичко ще бъде наред. Мъглата ще се е вдигнала и ще е открила пътя към селото. Беше сигурен в това!