Join the new world

Направих си регресия. Видях се като принц в година 1300, устроил се в замък във Франция. Около мен имаше много хора, радост, деца. Организираха пир в моя чест. Видях как се отдалечавам от тях в разгара на веселбата и сядам в едно кресло в далечния ъгъл на каменната зала. В душата ми цареше уют и спокойствие и бях доволен - да съм покрай тях и все пак отстрани. Да провеся краката си от ръба на реалността и да потопя пръсти в океана на мислите. Точно както в този живот...



[година 2011]

Борбеност, хъс и единство виждах на бойното поле. Имахме армия. Все още нямаше наемници. Държавата плащаше и осигуряваше оръжия. Командирите си имаха ГенЩаб, в който решаваха общата стратегия. Много отряди извън армията бяха готови да се бият и без финансиране. Един от тях беше ДУЛО.

Ракети нямаше. Базуките ги вкараха по-късно и за времето си бяха голяма работа. Най-силното оръжие беше к5 танк и беше лукс. Често се случваше да се бием с пистолетчета или направо с голи ръце. Всеки имаше само 100 здраве на ден и имаше огромно значение кога и как щеше ги използва. Беше си цяло събитие отрядът да се събере и групово да удари. Затова и не пропускахме уговорките - всяка вечер в осем.

Сърбите ни държаха в плен вече доста време. Драпахме седмици наред да се измъкнем, но без успех. Рундовете не се точкуваха, беше важно само на чия страна е стената в края на рунда. Затова всеобщата стратегия беше да удряме заедно в последните 10 минути. Един ден тогавашният президент Pobeda беше надъхал цялата армия и почти всички отряди извън нея да ударим във въстанието едновременно. По всички канали се говореше само за това. Вълнението ни държеше през целия ден.

Когато дойде моментът, дъхът ми спря. Всеки пиксел на фронта, както никога досега, се изпълни с танкове. Сърбите отговаряха с лекота. Почти чувах гърмежите и виковете. Виждах как се редуват всички познати имена от нашата страна. Виждах аватарите на всеки отряд, на всеки взвод. Стената едва помръдваше, но никой от нас не спираше.

За първи път видях играта да забива. Беше извън строя за около час, след което админите отсъдиха в полза на сърбите. И след като първоначалното раздразнение се уталожи, остана неуспоримият факт, който ни промени за години напред - усещането за единство, за цялост, за ЗАЕДНО. За мен това беше знак,
че бях на правилното място, в точния момент.

Започнах да ходя на всеки две седмици до София - там бяха ДУЛО, там беше и ядрото на активните играчи. Ходех на всички възможни срещи и често ме подкачаха за това. Дори когато заминавах на Еразъм, се смееха - веднага да съм разучела във там къде се събират. Как можех да им обясня, че имах нужда от нещо различно и го бях намерила точно тук?

Още на първото си отиване до София се запознах с Марина, която веднага стана мой първи другар във всички бели и приключения. Отидох и до Благоевград, където кака Диди ни посрещна топло, а чергата ставаше все по-шарена. До моята шарка се изтъкаха други - Светльо, Илия, Миро... Ходех дори на срещите на мъжкия отряд Squadron of Light, където вероятно им дадох доста теми за разговор. Имаше национални срещи - на трети март няколко години подред в бирария Дондуков, където понякога достигахме 60-80 човека и идваха хора от цялата страна. Събирахме и във Варна през лятото - малко на брой, но винаги беше весело.

Майтапеха ме и затова, че присъствам, но често като че ли не съм там - зареяна нанякъде, умълчана, с една особена усмивка. После ме четяха и редовно ме питаха на какво съм. Не им казвах, че във вените ми тече един друг свят, който се тъчеше в главата ми и се оплиташе с разговорите на масата. Доставяше ми удоволствие да ги наблюдавам как се мъчат да разберат къде свършва истината и къде почва фантазията. Как изтръпват, докато се чудят каква част и кое точно ще разкажа. А когато бях в стихията си, дори се случваше перото ми да изпревари събитията. И понеже пишех не анализи, а емоции и отношения, започнах да ходя по тънък лед.

Следва продължение...