Горещ шоколад

Day 3,709, 12:58 • Published in Bulgaria Bulgaria • by AudAncho

Тази статия участва в конкурса "Мастиленият лабиринт 4, тема 4"
================================================================================

Не знам Валентин Кръстев какво е имал предвид. Може би точно това - горещ шоколад, присъщ на традицията в САЩ.
Аз, обаче, живея в България, а и жена ми не е американка. Пък и съм израснал през Соца, а тогава под "шоколад" се разбираха две неща - "Кума Лиса" и "Кравата"

Снимки: detstvoto.net, tinypic.com

О, забравих - имаше и този:

Снимка: img-share.eu

Като се замисля, можехме да пием горещ шоколад, защото имаше "Шоко" - смес от какао, мляко на прах и захар. Ще попитате защо се продаваше готова смес, а не черен шоколад, например. Отговорът е прост - внасяше се от Куба и Никарагуа "по второ направление", т.е. - за долари. Затова и какаото се разреждаше по всякакъв начин, но рецептите бяха сполучливи, което не мога да кажа за сегашните шоколадови изделия.

Но мечтата за всяко дете, особено от голям град, се казваше " Toblerone".


Снимка: coupona.com.ua

Не гледайте 5-те вида. Навремето бяхме виждали само жълтия и историята е свързана с точно такъв шоколад.

============================================

Снимка: carandclassic.co.uk

Беше лятото на 1981 г.. Завършил 7-ми клас се наслаждавах на ваканцията. На съседната улица се бе появило ново момиче - Юлия. Беше на моята възраст, но досега бе живяла в Мароко. Баща й работеше като хидроинженер, а такива много ги ценяха в Африка.
Имаха светлотревист металик "Mercedes-Benz 300 SD W126", което беше повод на момчетата от целия квартал да се събираме още рано сутрин около колата. Аз не бях много впечатлен от техниката. Разбирах, че е добро качество, но не се прехласвах над всичко в това ламаринено нещо. По-ми бе интересна Юлия.
И веднага уточнявам - не бях сваляч, просто ми бе интерсно какво има "там" - мястото, където нямах възможност да отида,

В началото тя разказваше на всички, но когато засити любопитсвото на момчетата "колко вдига" и "с колко скорости е" колата им, започна за природата на Мароко. Публиката й лека-полека започна да се изтегля към "Мерцедес"-а , докато накрая останах само аз.
Когато осъзна това, тя се стресна малко, но аз й задавах все повече и повече въпроси и тя ми стана личен разказвач.


Снимка: elletravelvt.com

Обичам да ми разказват. А Юлия бе много даровита в това отношение. Минаха толкова години и не помня почти нищо от чутото. Помня само, че стоях запленен от картини с пустиня, туареги и камили. От вкусни ястия с многобройни подправки. От многобройна тълпа от постоянно движещи се хора на пазара... - неща, които бях виждал само по филмите.

Постепенно станахме много близки. Дядо ми бе известен и уважаван от всички в града и неговото име ми отваряше врати навсякъде. А и живеехме през 4 къщи, та си имахме взимно доверие. Затова и бях приет като свой човек сред близките й. Когато Юлия искаше да ходи сама до магазин или на дискотека, винаги ме викаха да я придружавам. До колкото си спомням, тя нямаше нищо против компанията ми. Меко казано...

Обикаляхме Исперих надлъж и шир. Водих я на места, на които и аз не бях ходил, но я лъжех, че са ми познати - правех се на мъж. 🙂
Хит беше "Japanese Boy" на Aneka и се въртеше от всеки касетофон в града. Но аз, вероятно, бях единственият, който знаеше превода. Юлия знаеше 4 езика. Степента й на владеене бе в тази последователност - руски, английски, френски, арабски.
Превеждаше ми много неща, толкова много, че не ги помня. Помня, обаче, чувството на едно момче от малък провинциален град, на което изведнъж му се е отворил прозорец към един далечен, пъстър и непознат свят.


Снимка: culturizate.com

Помня и магичния глас на едно момиче. Помня тъмните й очи, светлокестенявата й коса, бронзовия тен... А усмивката й, о, усмивката й...
Усмивката й ме караше да ... да се усмихвам. Чувствах се малко глупаво в началото, но и аз и тя се забавлявахме и не ми пукаше как изглежда това за околните. Първо се усмихвахме, а после се и смеехме и то доста шумно. А, когато някой от нас кажеше, че е време да спрем, за да не ни помислят за луди, смехът ставаше неудържим. Същото се получаваше и когато някой ни попиташе на какво се смеем. Опитвахме се през смях да обясним, че няма причина и се задавяхме от смях. А питащия ни гледаше оцъклен известно време. После махваше с ръка, промърморваше нещо и се отдалечаваше.
Не знам от смеха ли или от хубавото лятно време, но очите на Юлия почнаха да греят. Да, като че ли излъчваха светлина, а аз се взирах в тях.
Веднъж ме попита какво има. Отговорих й : "Нищо. Просто очите ти светят и...". и тогава тя ме целуна...

Снимка: szupervumen.szendrey.hu

"Но лялтото свърши бързо. Дойде септември и мене ме взеха трудовак", пееше Тодор Колев. Е, не ме взеха трудовак, а почнах 8-ми клас. Юлия замина с техните пак за Мароко. После се преместиха в ЮАР и скоро писмата секнаха. Едва ли ме бе забравила. Може би си бе намерила гадже. А може писмата й и до днес да стоят на някой рафт в мазе на Държавна сигурност. Остана ми като спомен само един "Toblerone".
Даде ми го на тръгване - знаеше, че обичам сладко. Но аз не го изядох. И до днес стои на лавицата над бюрото ми. Шоколадът на няколко пъти се втечняваше, но аз не изхвърлях единственото напомняне, че това се бе случило на едно обикновено хлапе в едно обикновено топло лято с едно необикновено момиче.

================
Aneka - Japanese Boy
www.youtube.com/watch?v=IRYDtNx2Erw
===================
Горещ шоколад
https://www.erepublik.com/bg/article/-1344-2661812/1/20