Join the new world

Здравейте читатели. Скоро бях писал последната си статия. Обаче виждам, че има хора, които искат да творя още. Моля да видите това. Предполагам, че вече трябваше да са ми изтрили профила, но да не се впускам в подробности.

Приятно четене!

---

---

Изоставена в безкрая

Накрай света имаше една малка порутена постройка. Малка кална пътечка водеше към нея. Тя беше каменна, като две от стените бяха се наклонили до такава степен, че скоро ще паднат. Покривът беше от масивно дърво, но вече достатъчно прогнило и пропускаше вода. В скромната къщичка живееше вдовица, отдавна изоставена от децата си. Отдавна не беше виждала жив човек.

В това усамотено кътче, животът си течеше спокойно. Наблизо минаваше рекичка, която даваше благодат на растенията. Пчеличките и пеперудките си играеха невинно с цветята. Някой и друг заек прескачаше. В храстите се криеха доста таралежи, които с острите си бодли прогонваха хищните змии. Доста гнезда имаше по дърветата и птичките си пееха своите идилични песни, с които омайваха слушателите си.

Тази сграда беше разположено на наистина райско място. Старата жена със своите кокалести ръце прекопаваше градината. Тя отглеждаше различни зеленчуци. Береше билки и гъби от гората. Независимо, че беше на възраст, тя се чувстваше свежа, в очите ѝ гореше пламък. Излъчваше някаква особена енергия. Вдовицата приемаше природата като своя майка.

Тя не изпитваше страх, че е сама, че няма хора около нея. Често се навъртат хищници около нейния дом, но нищо не ѝ правят, като ѝ видят очите изпълнени с благодат. Чувстваше се добре в този изоставен кът. Единствено, макар и доста рядко, чувстваше липсата на радостните детски викове в дома си, забравените разговори със своя любим. Изпитваше носталгия за изминалите времена, когато къщата ѝ беше пълна с живот. Тя не знаеше какво се случва с децата ѝ. Но беше спокойна за себе си, че никой нищо лошо не може да ѝ направи.

Старата жена се трудеше усилено всеки ден, за да оцелява. Независимо от всичките ѝ неволи, тя се усмихваше често. Приемаше природата такава, каквато е. Колкото и изолирана да беше от другите хора, тя не беше самотна. Чувстваше се щастлива от живота. Наслаждаваше се на кристалния въздух, на девстените пейзажи. Небето беше прозорецът ѝ към света, а земята - нейният дом. Не искаше нищо повече от живота, беше удовлетворена от него. Единствено искаше да се види с децата си, да разбере дали са живи и здрави и дали са продължили рода ѝ. Да, тя искаше да узнае дали нейният живот е имал смисъл. Но дори и да нямаше, знаеше сама за себе си, че живее на най-прекрасното място на света, и че разполага с всички земни блага.

Живееше накрая на света. Никой не се сещаше за нея. Но това не ѝ пречеше да бъде радостна. Тя беше убедена, че животът ѝ е имал смисъл, и че децата ѝ са успели в живота си. Жената продължи да живее дълги години, заредена с огромен оптимизъм, че животът е хубав. Вдовицата можеше да изглежда прегърбена и стара, но по душа беше млада и щастлива. Постройката се срути накрая, но прие това с усмивка и знаеше, че е за нейно добро. Майката природа така е решила и така е направила. Тя продължи да живее под открито небе и все още не беше загубила жизнеността си. Продължи да живее спокойно и знаеше, че не може да избяга от съдбата си. Затова я следваше, уважаваше природата, а тя от своя страна се отблагодаряваше. Така, старата жена продължи да живее и беше щастлива, че е направила правилния избор в живота си.