Join the new world

Morgenrot, dilyana doncheva i 4040 извадиха късмет - успяхме да изчистим вирусите безпрепятствено. Лекарите настояха да ги задържат още известно време, за да се уверят, че всичко е наред. В екипа им, разбира се, вече имаше и наш човек - Du6manin, който щеше да провери за остатъчни щети. Разпространихме ваксината без изобщо някой да усети, че нещо се беше променило. Аз обаче не можех да се отърва от онова гадно чувство на безсилие, което ме обзе, докато се чудех дали помагам на приятелката си или я убивам.

И както всеки друг път, когато реалността ме нарани, потърсих убежище сред братята, с които израстнах във виртуална Русия. Стегнах багажа с идеята още същата вечер да се кача на влака и да отпраша към София. Тогава телефонът ми иззвъня.

- Надявам се нямаш планове за довечера - ведро каза ILoveU2. - Ще ходим на кръчма, имаме гост от София - Shnor Hell.
- В интерес на истината ще ми дойде доста добре - отговорих. - Бройте ме.

Погледнах сака. Е, явно щеше да почака до утре.

***

Още преди първата си среща с варненските играчи имах за задача да се запозная с досиетата на най-редовните от тях. Тази вечер от дясната ми страна седеше Garabeda - мил човек, винаги усмихнат, арменец. Беше направил кариера в еРепублик - 8 пъти президент на страната, в момента отговаряше за БНБ; амбициозен, но безвреден. От другата ми страна беше sladka_jesi - лъчезарна жена със завидна сексуална енергия и мръснишко чувство за хумор, редовна, армейка, разпределена към Осми взвод. Срещу нея се седяха NoLimit и Joe Bugster, също част от Осми. NiLimit също беше винаги ухилен до уши, особено след като беше примляснал поредния BH медал или след като Левски спечелеха някой друг мач. Повечето от тях лично бях проверила и сканирала - това беше една от първите ми официално възложени задачи в ОЧЗ.

По-нататък се бяха настанили ILoveU2 и съпругът й PeHgeT0. От присъстващите само аз и LoveU2 бяхме посветени в тайните на ОЧЗ. Възхищавах й се как успява да опази тази част от живота си от човека, когото обича.

Shnor Hell седеше точно срещу мен. До този момент не бях чувала много за него и бях изненадана да видя не момче, а мъж. Катранено черна коса, в която тук-таме едва забележими сиви нишки издаваха възрастта му, очила с големи стъкла, придаващи му леко ретро вид, топла усмивка. Излъчваше невероятно спокойствие и магнетизъм, с което ми напомняше на моя ментор - Dino Vasilev. Не пръв поглед беше от онези мъже тип Кристофър Уокън, които се разхубавяваха с годините.

Скоро се присъедини revenge - не много висок мъж с голямо чело и хлътнали очи. Седна на другия край на масата и така и не дойде насам да се поздрави с останалите. Често поглеждах към него, а той изглеждаше толкова далеч и някак сериозен през повечето време.

Отдавна подозирах, че той беше тайнственият ни ръководител. Веднага щом се прибрах в еБългария, ми намериха работа при него. Не си бяхме говорили никога, нито пък някой от щаба го беше споменавал, но бях убедена, че най-малкото беше вътрешен човек. Нямах търпение да разменя няколко думи с него, да разбера дали бях права, но докато го погледнех, увереността ми изчезваше и все отлагах.

В същото време в моята част на масата беше оживено и определено интересно. Не спирах да задавам въпроси на Shnor Hell, а той ми отвръщаше с потайни и уклончиви отговори. Не знаех дали особената съзаклятническа усмивка на лицето му не беше реакция към нескрития ми ентусиазъм, но това сякаш ме насърчаваше повече. Харесваше ми да слушам гласа му, този приятен тембър ми се струваше познат отнякъде, но не можех да реша откъде. Забелязах венчалната халка на пръста му - каква загуба за женската половина от населението!

През онези няколко часа напълно забравих за всичко, което ме глождеше, просто седях там и се наслаждавах на приятната компания. През цялото време си мислех колко ще е хубаво Shnor Hell да бъде в щаба с нас и дори не усетих как стана късно и всички един по един започнаха да се разотиват.

- Беше ми много приятно - подадох му ръка за довиждане накрая.
- И на мен - отвърна той, сетне се наведе към мен и каза тихо: - Ще се чуем утре към десет.

Примигнах изненадано. Вторник в десет. Това беше времето, в което шефът ми се обаждаше за специалните задачи. Разбрах защо ми се струваше познат този глас. Той ми смигна и изчезна в среднощния мрак, оставяйки ме с глупаво увиснала във въздуха ръка.

To be continued...