Почти опитомени

Day 3,237, 08:35 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sollam

Здравейте приятели,

„...— Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Затова малко ми е тежичко. Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми спомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно..."

...— Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел — опитоми ме!...”

И тя намери своя приятел.
...Но, когато започна опитомяването на хората, еволюцията затлъстя.
От ляво и от дясно, от север и от юг, всичко закрещя: „-Пари!”
Започнаха да ни предават приятели, продали се много преди това.
На улицата станахме тълпа, в работата стадо, а в домовете „закрепостени селяни”. И всичко това в търсене на така бленувания „светски живот” – брънка на еволюцията или добре пресметната гавра на еволюционерите. Опитомяват ни в диви лисици, вълци и чакали.. Места в ложата на лешоядите няма, защото ние сме мършата.
Само тук-таме някое и друго куче излайва, опъвайки синджира с надеждата, че е китайски. Тъжно или не, наближава времето, в което иконите в храмовете ще започнат да се молят за нас. Времето, в което „Езикът ще е извор на недоразумения.”, а покорността и поклоничеството идеали за подражание.

Останаха ни едни единствени очи, като част от уж „Голямото Единно”.
Очите на любимите нам хора, в които да се огледаме. Очите, с които заедно да поплачем. Очите, в които да се гмурнем, бягайки от безумието в този свят, докато изворът на сълзите в тях и нас не пресъхне. Защото, когато това стане, вече няма да сме същите. Ще бъдем други. И тогава ще сме изгубили не само себе си.
А ако те, макар и през сълзи тихомълком ви обещаят, че ще ви намерят и върнат за самите вас, просто им повярвайте, защото в тези очи завинаги ще тупти Вашата роза!

„...някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза...”