Join the new world

Това е дневникът на един ментор и една Муза. Той е пъзел от общите вълнения на прекрасните момчета в отбор Страст, споени с любов и щипка мистерия. Всички прилики с действителни лица и събития изобщо не са случайни. Кое е вярно или не, читателят нека сам да разбере.

Досега в СТРАСТ:
Пилотен епизод
[СТРАСТ] Терминали



"Да си кажем честно, ако трябва да избираме между Армагедон и чай, никой не пита "Какъв чай?" - Нийл Геймън



Аз съм Муза. И като такава мога да напътствам надарените и да развивам потенциала им. Но само ако те наистина го искат. Нямам право да им отнемам този избор, колкото и да е болезнено. Понякога ми се струва, че това е моето изкупление - да стоя и да гледам как някой изключително талантлив захвърля част от душата си, заради начина, по който материалният свят го е смазал.

Разбира се, те далеч не са толкова много, всъщност дори реализиралите се се броят на пръсти. Повечето са останали в творческото чистилище, зациклили в своите си проблеми, несъзнавайки, че ако се предадат на таланта, той ще ги реши вместо тях. До скоро бях могъща. Бях символ на свободата. Сега се налага да бездействам, когато някой съсипва себе си и това, което може да бъде, и дори трябва да се правя, че ми харесва.

Питайте ме после защо съм толкова горчива. Но то и това беше избор - можех или да се превърна във вдъхновение, или да спра да съществувам. На пръв поглед е ясно кое избрах… Само че понякога ми се иска да бях избрала другото. Тогава поне нямаше да ме боли за хората.



- Заваля точно като затваряхме - каза Георги. - Имах избор - да седя да чакам дъждът да спре или поне да намалее, или направо да си тръгна. Слушалката в ухото, шапката настрани да я пази, събух се бос и атака... през реки и води. Не съм сигурен кое ми харесва повече - минаването през препятсвието, горещият душ, или погледите на хората, скрити под козирки, в коли и прочие.
- Защо бос? - попита Кольо.
- За да не измокря маратонките… а и за да усетя пътя.
- Аз пък в момента слушам албански метъл - вмъкна Сашо.

Така седяхме в градината пред къщата и умувахме върху втората тема. И около нея. Давах им материали, хвърлях кукички, провокирах ги да мислят, но основно ги наблюдавах. Харесваше ми, че бяха толкова непринудени. Шестима непознати, допирната им точка беше единствено… мен. Но вече не само. Освен това ставаха все по-добри.

Дидо например. Преди две години, когато започна да ми праща нещата си за обратна връзка, се чудех как по-деликатно да му кажа, че стилът му е пълна катастрофа. Гледах да е по-завоалирано, не знаех дали ме е разбрал. Сега съм приятно изненадана - звучи обиграно, все още има какво да се желае, но прогресът му е впечатляващ. Отделно от това, вече има желание да разговаря, даже е доста активен в нашия скромен кръг.

Разбирам го. И аз подхождам с ентусиазъм всеки път, когато срещна съмишленици. Да общувам с пишещи хора често е нещо незаменимо. То е като духовно семейство, което ще бъде до теб в творческите радост и мъка.

Веско се появяваше отвреме навреме. Той пък разбра много бързо, че серийното четиво се харчи много добре и направи поредица. Знае как да играе с емоциите на хората, много бързо може да напредне. В същото време успява да канализира своите на белия лист. Усещам го - опитва се да балансира между това, което е било, това, което е, това, което ще бъде… и това, което би могло да бъде. Страстта му към онова момиче или ще се отлее в разказите му с времето, или в някакъв момент ще прочисти главата му.

- … Два дена си нося съвестно листи и химикал на работа, да мога да си драскам, докато няма работа, и то напук не мога да седна - гласът на Георги замечтано се лееше из въздуха.

Същия ден разбрах, че с него се познаваме и че всъщност се виждаме доста често.

Едно от да кажем предимствата на професията Муза, е че когато творческият процес започне, мога да видя мислите и спомените на хората, които напътствам. Не моментите, когато сядат и мислят, когато си изсмукват от пръстите и гонят крайни срокове, не. Говоря за истинския поток на творческа енергия - когато идеята те връхлита и трябва да спреш на улицата, за да я запишеш.

Има уловка обаче - така както идеята те удря без предупреждение и без да си я избираш съзнателно, така внезапно виждам и аз спомените на творците. Понякога ми носят ухание на цветя и любов, понякога след тях съм като прегазена от влак. Каквото и да е обаче, винаги е много силно.

Така Георги има обикновена работа и не дотам обикновен житейски път. Преживял е повече, отколкото би трябвало за човек на тази възраст. Харесва му да е доброволец, да пише, да изразява себе си с вдъхновяващи дейности. Нещо се е случило някъде назад, не казвам какво, нямам право да говоря за това още. Нещо, което е било толкова силно, че го е накарало да се вкопчи в положителните страни на света като крехкото пламъче на запалена клечка кибрит в тъмна ветровита гора. Това, което той не знае, е че тя е напълно достатъчна, с малко съобразителност и много търпение, да освети цялата гора.

Мамка му, защо трябваше да бъда толкова близо до хората! Почти започваше да ми харесва да съм в едно време и пространство, да съм сред смъртните… Дори се тревожа за Петър - не се е появявал от първия ден насам. Пусна материал тази седмица, но не обели ни дума на никой от нас. Не отговори и на съобщенията… Това няма да свърши добре за мен. Да се слея с тях, имам предвид. Ако човешките емоции вземат връх, с мен е свършено.

Погледът ми неволно се плъзна към Кольо. На него какво можех да кажа? Главата ми се изпразваше всеки път, когато трябва да говоря с него за таланта му. Е, реално аз съм отражение на него, докато съм Муза - виждам само това, което ми позволи. И все пак…

Осъзнах, че го оглеждам, когато очите му ме спипаха. Той ме изгледа продължително без да каже нищо. В самодоволната му спокойна усмивка сега имаше още нещо, но не разбирах какво точно. Момчетата разговаряха все така оживено, но гласовете им заглъхнаха.

Тялото ми се загря и ми напомни за нещо отдавна заровено. Стиснах бедра неволно. Почти можех да се закълна, че отдавна небиещото ми сърце за момент потрепна. Само че ако реално се беше случило, по всички закони на Музите, трябваше да се превърна в демон и да оплескам всичко. А това не се случи.

Сашо продължаваше да играе ролята на Нами Нами пред всички останали. Останах много щастлива от факта, че реши да се сподели тайната си с нас. Все пак явно не беше просто времето, което го интересуваше - той създаваше връзки, споделени истории с момчетата и мен. Беше хубаво да се чувствам пак част от нещо.

В това отношение малко завиждах на Сашо. Него го вълнуваха гръмотевиците и космоса. На практика най-голямото разочарование трябва да бяха неподходящите метеорологични условия отвреме навреме. Потенциалът и неприкритата страст към необикновените явления бяха толкова силни, че понякога ме хващаше яд защо и аз не бях така отдадена на нещо, докато бях още човек...

Тръснах глава. Прекалено много се задълбочавах. Реших, че е добър момент да извадя сладкиша - шоколадът разсейва прекалено сериозните размисли и отваря път на по-приятни неща. Само че когато влязох в кухнята, замръзнах на място.

Усетих съвсем ясно чуждото присъствие. Знаех, че Кольо стои зад мен, че очите му са впити в мен. Въпреки усилията ми, не можех да помръдна. Чувах пулсациите във вените му, вибрираха във въздуха. Той се приближи бавно, разтегляше времето до болка и застана съвсем близо, без да ме докосва. Дъхът му погали шията ми и плъзна горещ импулс по тялото ми. Парфюмът му изпълни въздуха около мен.

И тогава, след хиляда години въздържание и никакъв стимул, желанието заблъска с юмруци по мен. И преди се е случвало, и винаги съм устоявала. Но сега… бях толкова уморена да се боря и да спирам живота да идва към мен… През ума ми мина мисълта, че се оставям в сигурни ръце. И се предадох.



Развълнувани гласове ме изтръгнаха от блаженото спокойствие. Нещо ставаше в градината.

Изтичах навън и видях новото попълнение.

- Петър! - извиках радостно. - Мислех, че няма да те видим--

Гласът ми заглъхна, когато видях лудостта в очите му, а сетне и стъписаните погледи на момчетата. Накрая забелязах пистолета в ръката му. Кольо реагира най-бързо и тръгна към него. Петър се дръпна назад, вдигна пистолета.

А, добре, с това знаех как да се оправя. Откакто бях Муза, често спасявах творците от демоните им. Мен поне ме слушаха. И ми беше позволено да правя този избор вместо тях. Все пак, някой трябваше да поддържа баланс. Това е като да плевиш градината - или всеки ден махаш по едно стръкче, или ако се разсееш за дълго, после трябва да отделиш цял ден да изкореняваш бурените. Време беше за ця ден плевене. Затова й запазих спокойствие.

Само че докато си отворя устата, Петър избълва нещо истерично и несвързано. Не звучеше като никой земен език, който бях чувала. Тембърът му се измени и прозвуча толкова чуждо, че ако кръвта ми се движеше, щеше да се смрази.

После времето сякаш се забави. И вече нямаше между какво да избирам. Петър насочи дулото към главата си и ме погледна право в очите. Понякога все още се стряскам в съня си от тези нечовешки очи, които видях тогава.

Секунда по-късно парчета мозък се разхвърчаха и забиха зловещ шамар на всеки от нас. Тялото се свлече отвратително бавно и се загърчи закратко, след което постепенно се успокои и застина.

Не си спомням звука на изстрела. Погледът ми все още беше вперен в онези ужасяващи, неописуеми очи. Те бавно се хлъзнаха по нещото, което допреди малко беше глава и мога да се закълна, че продължаваха да гледат право в мен.

To be continued…