Join the new world

Това е дневникът на един ментор и една Муза. Той е пъзел от общите усилия на прекрасните момчета в отбор Страст, споени с любов и щипка мистерия. Всички прилики с действителни лица и събития изобщо не са случайни. Кое е вярно или не, читателят нека сам да разбере.

Досега в СТРАСТ:
Пилотен епизод



Забелязали ли сте как когато вземем окончателно решение вътре в себе си, нещата около нас сякаш сами се нареждат? Например, аз съм разказвач. Колекционирам истории. И дори да не го казвам на хората, те го усещат. Идват при мен без нищо да съм искала, и започват да говорят.

Дали вдъхвам доверие, или предразполагам някак си – не зная. Едно е сигурно – всеки, който е дошъл при мен и си е развързал езика, съзнателно или не, иска историята му да бъде разказана. В подходящ момент, по подходящ начин. Винаги го има неутолимото желание историята им да стигне до света. Да ги оправдае, да ги направи по-симпатични. В някои случаи да поискат прошка през нея, или признание. В други – да ги направи забележими или дори обичани.

Мислят си, че основно са се разтоварили, а някои се притесняват, че са казали твърде много – как да им обясня, че това е безценно? Не виждат как това ги прави по-отворени, по-близки, по-човечни. Освен това, общуването е двустранен процес. И аз се променям с тях. Техните уроци стават и мои. И неусетно хората ми влизат под кожата, а някои от тях се настаняват удобно в сърцето ми... и завинаги остават там.



„Всяка една тема може да се използва за основа на разказ, поема или просто за няколко реда. Даже някои може от три теми в лабиринта трилогия от разкази да направят.“

Дидо почти винаги беше готов първи. От него все лъха един такъв очарователен, почти детски ентусиазъм, свързан с писането – оттам идваше неговата страст. Не беше влязъл за победата, нито за шоуто, а защото просто обича да пише. Действа опресняващо в моментите, когато напрежението ми се стори твърде голямо. Напомня ми защо започнах да пиша и аз. В началото само го наблюдавах. Исках да го хвана на четири очи – Музите имат нужда от уединение, когато работят.



Беше много кофти седмица тогава. Нямах почти никакво време да ги наглеждам. Постарах се да им дам малко материали за вдъхновение. Дадох им позитивни неща, но ги насърчих да потърсят и други гледни точки. Искаше ми се да правим общи неща през цялото време, но момчетата не го видяха така.

Темата определено настъпи доста хора по мазола. Някои от момчетата имаха много драстични мнения, на места агресивни. Други обаче бяха много балансирани. От самото начало знаех, че победата в случая не е важна. Важно беше развитието на Страстните. Всеки един от тях обичаше да пише под една или друга форма. Моето наследство щеше да бъде да им помогна да изгладят несъвършенствата и да наберат инерция нагоре.



„Играенето в отбор е по-трудно и предизвикателно, а успехът - по-сладък.“

В началото им зададох въпроса как обвързват себе си с името на отбора. Веско клонеше повече към поезията, но неговата страст изобщо бе друга. Интелигентна, тиха душа, изпълнена с нежност към едно момиче.

Тук задачата ми беше ясна – трябваше да го бутна по пътя от влюбено момче към мъжа, в когото тя би се влюбила. Нали разбирате, работата на Музата не опира само до изкуствата, а по-скоро до цялостното израстване на човека.

И така, седнах с него и направихме списък. Жените от слово се впечатляват почти винаги, но за да изпълним заветната цел, трябваше да попълним арсенала. Като за начало добавихме:
- танцови и сценични изкуства;
- кулинария и сладкарство;
- естетически усет за избиране на подаръци за жената.



Определихме си ден от седмицата, до който да са готови. Направихме таблица, която те по-късно украсиха и където водеха бележки кога с какво сме участвали и на кое място сме завършили. Бързо се асоциираха с отбора, измисляха все нови и нови неща, и ме успокояваха, че дори да не съм вечно наоколо, нещата се случват.

Всяка седмица преди да предам темата на Борис, давах обратна връзка на всеки поотделно. Преди да кажа на самите тях кого съм избрала, винаги ги питах – през повечето време почти всички бяхме на едно мнение. Накрая поощрявах пред всички най-отличителните. Вълнувах се с тях, за тях, вълнувах се от това, което пишеха. Бях горда, че сами изненадваха себе си и търпяха развитие.



„Страстта за мен е като парче от пъзел което ти се губи някъде, имаш празно поле, някакви контури, обаче го нямаш не виждаш съдържанието.. надявам се да отговарям на името като пиша.“

Ето нещо интересно. Някой, който е изгубил страстта, но упорито си я търси. Георги изглеждаше по-улегнал от останалите. Балансиран, социален. Може би преждевременно пораснал. Щеше да е лесно да се общува с него, което е стъпка в правилната посока – оттам нататък можехме заедно да открием пътя към неговата искра.



Лека-полека се отпускаха, споделяха си. Най-напред разговорите се завързаха около стратегията ни за конкурса. Плавно преминаха в опознаване – книги, музика, хобита... Започнаха да се смеят. Да раждат идеи и да ги надграждат. Сплотяваха се, обсъждаха си статиите. Някои публикуваха веднага, други изчакваха да чуят мнението на отбора. После заговориха за смисъла на живота и мечтите...

Магията на общуването често остава в сивата зона – приемана за даденост. Ако се сетите някой път, поспрете и се загледайте. Процесът на изграждане на общност, спояването на характерите, синергия и продуктивност – те променят човешкия живот. Катаклизмите създават ценности, а моментите заедно ги подплатяват и коват всички брънки в едно цяло.



„Нищо велико на тоя свят не е направено без страст. Като видях името на отбора за това се сетих и затова го избрах.“

Петър се появи в началото за кратко. Не се включи много в разговорите, пусна статия, но така и не видя рецензията ми. Изчезна още преди да е дошъл. Странна работа...



„Щастието не е в това да изпълняваш всичките си цели, а в това дали се чувстваш удовлетворен от това, което правиш. … Аз пък виждам през прозореца как царица Касиопея е седнала на трона си и някакъв голям черен облак иска да я закрие с мантията си. … В главата ми само мелодия има. … Мечтая си за снежна зима и ясни сибирски нощи, в които да гледам Орион с неговите кучета как гони разярения Бик по небето. … Ще сънувам светкавици и ще се готвя да снимам буря утре.“

В навечерието на Лабиринта събрах целия отбор. Тъкмо се чудех какво да правя с момичето – говореше завоалирано, че и в трето лице. Мисля, че тогава единствено чувството за отговорност ме накара да я бутна да дойде и да се включи в разговора. Нами ме издърпа настрани и ми разказа своята история.

Първо, аз вярно се оказах права, че има само мъжко в тоя отбор. Момчето го познавам, трябваше да се сетя още когато заговори за гръмотевични бури. Така силно очарован от космоса, от звездите, от природните сили...

Помня, че много се смях, когато ми каза как се е сджафкал с Mas que un club и е участвал в успешно ПТО на НАПРЕД.

„В тея дни някъде около окончателното ми отказване, България се затри. НАПРЕД изпадна. И изобщо бях стигнал докрай с лудостта си.“

Сещате ли се за това? Сашо е стигнал до номер десет – превъртял е играта.

С първата си статия деликатно насочи емиграцията извън границите на планетата. Дали ако го направим ще се счита, че сме превъртели играта на истинския живот?

„Сега като гледах статиите, дето ги пиша от името на Нами, събират по-голяма популярност от повечето статии на стария ми акаунт. А и се разгарят интересни дискусии, а не размяна на обиди, макар тогава чисто технически да пишех доста по-добре и статиите ми да бяха доста по-обширни и изпипани.“

Неговата страст пък беше толкова силна, че като че ли го отделяше от реалния свят. Някои твърдяха, че изглежда тъжен. Трябваше да му помогна да се заземи, да намери баланс между страстта и ежедневието.



„Опитвате се да ми кажете, че животът е игра, която няма как да бъде спечелена, и аз трябва да съм щастлив от факта. Щастието е просто.“

А Кольо... е пълна загадка. Брутално директен, но изключително добър човек. Страст в него има, на няколко нива. Правилно канализирани също. Единствен той си потърси обратна връзка още първата седмица, а аз нямах представа какво да му кажа. На моменти се справяше по-добре от мен . И това самочувствие... Каза ми, че е трябвало да го познавам, докато го е изграждал. Почти усетих съжалението в гласа му, колко бях изтървала.

„Историята я пишат победителите. За мен победата трябва да е абсолютна.“

Интересно как същите неща, които преди три години бяха в състояние да ме дразнят, сега ме караха да изпитвам спокойствие и комфорт около него. Със сигурност и двамата се бяхме променили много оттогава, бяхме пораснали. Той беше непоклатим като скала и в същото време странно освободен. Сякаш нямаше нужда от Муза, не и в смисъла, в който останалите имаха. Сякаш го знаеше и въпреки това беше с нас.

Какво го задържаше тогава? Какво го беше привлякло отначало? Какво печелеше от това? Останах озадачена. Дори не помня кога беше последния път, когато смъртен ме бе накарал да се замисля.

И тогава ме осени особена мисъл. Дали аз трябваше да помогна на него, или той на мен? Кой от двама ни наистина имаше нужда от спасение?

Тръснах глава. Цялата седмица бях неестествено добра, с всички. Не, аз бях хищник. Вече не бях вампир, но все още имах надмощие над хората. Трябваше само да потърпя още малко...

To be continued…