Join the new world

Тази статия е част от конкурса Мастиленият лабиринт 3. Тя е пъзел от общите усилия на прекрасните момчета в отбор Страст, споени с любов и щипка мистерия. Всички прилики с действителни лица и събития изобщо не са случайни. Кое е вярно или не, читателят нека сам да разбере.



Поетът е казал: „Гладът е най-важното, което познаваме. Първото, което научаваме. Но той може лесно да бъде уталожен. Но има друга сила, различен глад, жажда, която не може да бъде утолена. Тя е това, което ни определя, което ни прави хора. Тази сила е любовта.“ – The Strain, Night Zero



Дидо

Представете си една маса, на която група хора са седнали с лист и химикал (някакси е старомодно, но ако всеки си разпъва лаптопа на масата, няма да остане място за кафето, цигарите и вечерята). Всеки си дава черновата, останалите я преглеждат - казват си мнението, ако има нещо, което да се изкритикува, вади се червения химикал и се слага отметка.

Майтапите не спират, ТЕЦ би ни завидял за пушека, излизаш от нашата маса (добре че е под навеса, а не вътре в което и да е заведение, че и чехлите щяхме да си изтъркаме). Накрая всички листи се дават на Саша и се почва едно четене, едно гледане. За наше щастие тя беше доволна от нас и нашето старание. Рецензията, която получаваме от нея кръг след кръг е градивна и винаги е казвала, че е трудно да избере. На нас също ни е трудно да си кажем предпочитанията (е на Jack не толкова, но той е номер 1) , нищо че edinswen и Vesk0P не му отстъпват, а все пак всички гледаме на Nami Nami да не й е скучно, че току-виж отишла на брега и оттам - в морето).

И ето събираме за последен път листите и след това всеки поема по своя път на игра.

[Месец и половина по-рано]

"Най-после почивка - помисли си задклавиатурното устройство и и набра адреса на втръсналата му Ряпа. - Сега поне ще мога да си дочета Колелото, а тук (поглеждайки към току-що заредилия се профил) ще съм двукликър. Преди да почна, я да видя все пак има ли нещо интересно из пресата. Едва ли, но все пак да пробвам. Оф... пак поредните караници, даже и пуканки не са докарали. Скучно, скучно, скучно. Я! Док пуснал набиране за нов Лабиринт - я да го видя... може и да пропиша. Хм, интересно - по отбори. Вальо, Сол, Кака, Саша и Гавро ментори. Май "Колелото" ще почака."



Аз съм Муза. Причинявам сладко умопомрачение, копнежи и нестихващ порив у онези, които се докоснат до мен. Карам ги да пеят, да танцуват, да рисуват, да пишат стихове... всичко, що прави човек по-жив и живота му – по-смислен.



Веско

- Ти си егоистичен, Веско. Винаги си мислел за себе си. Научих, че да даваш душата си и да не очакваш нищо в замяна, не е любов, а глупост.
- Любовта е егоизъм за двама, Дари .. винаги съм те обичал.
- Но не го показа, малоумнико! Не ми го показа, когато трябваше. Затова ли се върна в България, за да ме видиш и да си говорим ли?
- Дойдох, за да затворя една рана. Можех да я закърпя, но избрах да я затворя напълно. Знаеш ли, Дари, това че съжалявам няма да помогне и на двама ни, защото не можем да върнем времето назад. Аз не мога. А от спомените боли! Боли, Дари!
- Знам...
- Не мога да ги изкарам от главата си, каквото и да правя! И проблемът е, че не знам какво искам оттук нататък, да ти се извиня не ми стига. Нищо никога не ми стига! Тъпият живот е така устроен, че когато поискаш нещо и го получиш, започваш да искаш друго, сякаш въобще не си искал първото! Няма вътрешно спокойствие, единствено хаос и копнеж!
- Знам, Веско. Научи се да убиваш копнежи. Моите сълзи го направиха.
- Ще го направя. Дари, чакай. Исках да знаеш, че съжалявам, и че ти благодаря задето ми заши раната.
- Мислех, че ще я затваряш?
- Все още не мога. - звукът на звънеца сложи край на нашата среща и изглежда може и да бъде последна.

Излязох на двора и седнах на една от пейките в близост до входа на училището. Почувствах се празен, но и някак освободен. Цялото това пътуване беше за да се видя с Божидара, а ето, че успях, и имам цели 10 дни в България, вече изпълнил тази цел. Време е да си ходя. Запътих се към спирката, но преди да изляза от училище видях две познати момичета, но не мога да си спомня откъде.

- Здравей. - каза едва чуто по-ниската от тях, с дълга червена коса и зелени очи. Наистина ми беше позната. Учудващо ми изглеждаше и доста красива.
- Здрасти. - казах сухо. - Кои сте вие?
- Ти си Веско, нали?
- Да, откъде знаете името ми?
- Да речем, че сме пили ягодова лимонада заедно. - Какво по дяволите е ягодова лимонада?!



Аз съм Муза. Преди 1000 години бях вампир. Но тогава нещо се случи. И ето, изживях стотици човешки животи, умирах и възкръсвах заради грешките си, а за греховете си сега съм в Чистилището. Обратно в XXI век. Заключена в едно-единствено измерение, в едно полусмъртно тяло, принудена да помагам на хората. Принудена да напътствам объркани души и да развивам потенциалните лидери на света. Обречена всички, до които се докосна, да се влюбват безнадеждно в мен, но самата аз никога да не изпитам любов към човек. Защото Музата трябва да е безпристрастна и неуязвима.



Георги

Ти си избраният не забравяй това! Ти трябва!“ –„Аз трябва какво?“, „Да ги намериш, другите! Страстните!“… „А после?“, „Тогава ще разбереш!“. Пороят в главата му спря. „Или съм се откачил съвсем или разговарях на ментално ниво със самата Вселена! Я почакай…“ Огледа се, огледа пустинята и себе си, вече не беше с работните дрехи и найлоновата торба, а с дълга черна роба и наметка, върху гърба на камила която веднага нарече „Чо“. Леко крив меч и кинжал, бяха препасани около кръста му, други принадлежности за оцеляване, както и една две „вълшебни руни“ изпълваха кожената торба, завивка, въже и…

Огън, някой или по-скоро някои, си бяха запалили огън, какво намериха да запалят, ароматът който идваше към него го подсети, ама разбира се, камилските въгленчета… Приближавайки се успя да различи 3 палатки и един спален чувал, двугърба камила албинос, муле, сребриста кобила и … тази тунингована римска колесница какво търси тук!?

А ето ги и странниците, около първият се носи някаква аура, в малък кръг около него са поникнали цветя и една съвсем зелена трева,ще да е някой бог-помисли си „единствения“. Вторият приличаше на магьосник с наметало изрисувано с луни и съзвездия, и като че ли целият бе оплетен в някакви жици, прикрепени към метален прът който се извисяваше над малкия бивак. Нов вид самоубиец? Интересното друго до него, беше празна постелка с наредени големи рибешки опашки… До тях едър мъж, беше постлал на пясъка малка софра в края на която се извисяваше немалко буре пълно с неизвестна течност, може би бира,ако се съдеше по халбите. Като добавим и китарата му със сигурност беше притежателят на тунингованата колесница. Легнал направо върху пясъка, загледан някъде далече към звездите или може би в света на мечтите, беше млад момък зората на силите си…

Между всички тях сновеше непрекъснато млада жена, изкусяваща ги с най-различни произведения на кулинарното изкуство, поддържаше духа им с песни и закачки и очевидно не можеше да стои на едно място…
Унесен единствения се бе приближил неусетно, съвсем близо и забравил мерките за сигурност каза по навик:
-Привет!...



Аз съм Муза... Обречена съм да жадувам за спасението на човечеството, да копнея за човешка страст. Моя мечта, дълг и съдба е да служа на щастието. Ала страст също означава болка. За да има Баланс, в мен бушуват ангели и демони. Другата страна на моята монета крие ужасна тайна и грозна истина. Душата ми, разкъсана между два свята, ще остане неразбрана и чужда за хората. Защото безкористен, но и самотен е пътят, който ми е отреден.



Кольо

Казвам се Кольо. Името ми е галено от Никола, което значи „победител“. С други думи съм едно галено победителче. Точно затова си мислех, когато се записах за участие в конкурса „Мастиленият лабиринт 3“ – за победата. Победата описва цялата ми същност – тя ми е в кръвта.
Когато бях избран да бъда част от отбор „Страст“ тази нагласа в мен се запази. Исках да победя и не ме интересуваше особено как ще се случи това – „целта оправдава средствата“.

Но през изминалите няколко седмици това се промени. Менторката ми Димана или Саша Владимировна, както някои от вас я познават, заедно със съотборниците ми успяха да променят нещо в мен. Накараха ме да оценявам малките неща и ми помогнаха да разбера какво е наистина важно. В играта, в конкурса, в живота. Това са приятелството и споделените емоции. Както положителните, така и отрицателните. А такива имаше много. И от двата вида.

Кръговете на лабиринта минаваха, а резултатите бяха смесени. Въпреки това имаше един резултат, който си оставаше положителен във възходяща форма през цялото време – отбора ни се сближаваше все повече и дори успяхме да си направим „мини“ среща. В петък на срещата на варна, за която можете да разберете тук, очакваме да се съберем дори повече хора от отбора.

Мастиленият лабиринт е в своя край, но емоциите, спомените и приятелите си остават. Това е най-голямата победа и точно като такъв ще изляза от Лабиринта - като победител!



Димана

Шибана Муза! Представяте ли си? Преди бях толкова могъща, а сега извършвам социална дейност. Никой не ми плаща, никой не се интересува дали имам нужда от помощ... Оставиха ми само един верен другар, с който някога точихме кръвта на девици заедно – Valentin Krastev. Само дето той е още по-злощастен от мен в момента. Превърнаха го в шибан леприкон, да носи късмет и да менторства ограничените човеци. Е, поне има някой, който ме разбира.

Ужасно много ме дразни, че изпитвам такъв копнеж към човешките емоции. Искам да съм свобода, а Те ме вкараха в най-шибания затвор. И сега трябва да съм примерна и не мога да ругая когато си поискам. И не мога да правя секс с когото си поискам. Не мога и да се влюбя, защото ако го направя, ще изгубя способностите си и в мен ще остане само демонът. (Тук Онези ми изприказваха един куп глупости за края на света, но истината е, че за 1000 години, прекарани в различни епохи, не се намери един човек, който да ме накара да чувствам.)

И ей ме на! Седя издокарана в ъгъла на опушения бар и ги чакам да се съберат. Статистик, звездоброец, планинар, пътешественик, любовчия и момче с мания за величие. Звучи като виц, нали? Прибавете към това нимфа на вдъхновението и се получава ебати оргията.

Да, оргия казах, хич не се шегувам. Всевишните ме набутаха да смърдя естествено на феромони и за капак трябва да тренирам изцяло мъжки отбор. Май едното беше момиче, ма като си знам късмета, сигурно ще е обратна.

Най-шибаното в цялата история, е че имам онова смътно усещане, като дежа ву. Някакси знам, че следващите седмици ще изиграят важна роля в съществуването ми и в Голямата игра. Не знам какво точно предстои, но знам основната идея – това е като да ти се върти дума на езика, аха-аха да се сетиш, ама не става. След хиляда години живот времепространството е трудно за проследяване и понякога ми се струва, че знам всичко, докато в същото време играя съвсем на сляпо. Като кихавица, която те дразни и никога не се отприщва. Знам, че ще се привържа към тях. Каквито и да се окажат, каквито и повреди да ми нанесат с крехките си човешки души, те ще ме накарат отново да изпитвам любов към хората.

Достатъчно време мина и все пак, готова ли съм да се върна към Живота? Сценична треска ли изпитвам? Страх ли ме беше от демона, или по-скоро от това, че щеше да изчезне? Една част от мен ликуваше, друга виеше от отвращение. Във всеки случай това беше знание, с което трябваше да живея.

Ето ги, задават се... Неволно оправям косата си и примигвам кокетно. Аз съм кукла на конци, точно като тях... Честити игри на Мастиления Лабиринт.

To be continued…