Join the new world

Дойде и края на конкурса на Таблов. Значи е ред и аз да завърша трилогията си от къси( и не толкова къси) разкази за фамилията Алборани. До сега видяхте и прочетохте (евентуално 🙂 ):

„Чистилището или една история за това, колко може да е черно черното в нас”
и
Счупеният кръг,

а сега на вашето внимание представям Мемоарите на Пиетро




Ех, стар съм вече. Кристина и Хосе вече не са между живите, Антонио все още обикаля именията в Испания и Италия, а аз така и нямах смелост да се оженя. Единствената ми радост са сънищата, когато отново сме млади с Ардат Лили. Винаги съм се чудил как Ардат успя да измъкне дъщеря ни от влиянието на Лиллу. Но да карам подред, че ще ви объркам всички.

Драги читатели аз съм Пиетро Алборани, на 90 години, последния жив потомък на дома Алборани. Бях граф, бохем, любовник, дуелист, но най-вече бях малкият син на скъперника Джовани Алборани. Още пеленак бях навестен в сънят си от жената на моя живот (трудно беше да го осъзная че тя е точно това) - Ардат Лили, сукуб от второ поколение и тя ме дари с единственото смислено нещо-дъщеря ни. Дълго време се канех да я убия, но когато имах тази възможност - не посмях.

Когато бях на 10 Лиллу претърпя първото си поражение от дома Алборани - бяха загубени шансовете децата на сестра ми Кристина(от него и Ирду Лили) да се родят като тях. Всичко това благодарение на Антонио Томази, управител на земите ни тогава. За съжаление на сестра ми и Хосе малките Клара и Франческо починаха от блатна треска на 3 години, но тяхната радост беше синът им Антонио. А аз ли аз бях на 10 години и правих първите си стъпки в любовчийското поприще. Нямаше слугинче в замъка, в което не бях влизал, независимо дали е на дванадесет или петнадесет. Така откарах до своята шестнадесе годишнина, когато усетих тръпката от дуелите. И всичко стана заради жена. Казваше се Роза, на двадесет и щеше да се жени на следващия ден за Томазо, конте от близкия град. Бях и първият, но не твърдя че съм бил груб, а по скоро нежен. Томазо разбра и въпреки че не ми бе равен по ранг ме придизвика на дуел. Беше сръчен дуелист, най-добрият, срещу който съм се изправял. Но оцелях, а Роза беше моя любовница дълго време, преди да ми признае най-страшният си грях.

Бях на 18 години, когато Роза ми призна, че аз съм и първият, но не в живота, а в сърцето и. Първата ми реакция беше да се изсмея и да и покажа кървавите петна по сувенира от нея. Тогава обаче тя започна да ми разказва своята история, за задачата от баща и, как вместо да изпълни тази задача и да отрови живота ми отново, тя се влюбила в мен. Тогава дойде най-големия ужас за мен - тя си показа истинското лице и произнесе името с което я знае целия свят. За малко не я убих тогава. Спря ме може би обещанието, което даде, а може още тогава да съм разбирал, че тя е моята единствена роза. Дадох и пет години отсрочка преди да се срещне със смъртта.

Ако се чудите какво съм правил аз през това време - отговора е прозаичен. Обикалях света, бях с различни жени в Париж, Виена, Берлин, Венеция, Рим, Мадрид, Лисабон, Лондон, Ню Йорк, Неапол и едва тогава се прибрах в Тоскана. Много жени ощаслевих, но и направих вдовици.

Дойде края да петгодишният срок, който отпуснах на Роза и се прибрах заварих едно момиче на 8 години в къщата.

-Коя си ти? - беше първият ми въпрос.
-Аз съм Лили. Мама каза, че ще се върнеш тук. Тя е в другата стая и те чака. - отвърна момичето и продължи да си играе на пода.

Роза наистина ме чакаше в другата стая и ме посрещна с питащ и уморен поглед.

-Видя ли дъщеря ни? Не се очудвай в измерението където съм родена времето тече различно. Една година там се равнява на три години тук. Тя е изцяло твоя, ако още се решил да ме убиеш или да ме изгониш от живота си.

Извадих револвера си насочих го към нея и тя продължи да говори:

-Искам само да ти покажа нещо - каза тя и ми посочи образа си в огледалото. Там ме гледаше отново тя Роза, а не сукуба Ардат Лили.

Това беше момента, в който бях нерешителен най-много. Но направих най-правилното за мен:

-Обичам те, Роза. Обичам те, Ардат Лили. Все ми е тая как се казваш. Все пак си те обичам. Опитах се да те забравя, да те заменя, но не се получи и във всяка друга виждах теб.

-И аз те обичам Пиетро. Знам че не можеш да ми простиш това, което се случи преди 22 години,но въпреки това аз те обичам - със сълзи на очите ми каза тя.

-Мамо, защо плачиш? - попита Лили, надничайки от другата стая.

-От радост, дъще, от радост. Все пак не съм те запознала с баща ти. - отвърна Ардат Лили.

От тогава минаха 40 години щаслив живот. Аз се отказах от титлата си в полза на племенника ми Антонио, Ардат Лили остана за мен и света Роза, а Лили се омъжи за виконт Джакомо де Алба и ни дари с трима внуци - Катарина, Елиза и Пиетро. Нашето щастие с Роза продължи толкова - една сутрин тя повече не се събуди.

Вече 27 години съм сам, освен в сънят си когато съм с моята любима.

Обичам те Роза. Обичам те Ардат Лили. Усещам, че моят край също е близо и ще сме отново с теб заедно. Обичам те, любима. Чакай ме.