Join the new world

- Ех, Веселине, Веселине…кой ти е вервал, че ще стигна деведесе и четри години…и то почти триесе години без тебе, кой да знае, кой да верва…
Седи си баба Дешка на леглото и гледа снимката на отсрещната стена. Поизбеляла е от времето и май само тя помни ясно всяка една черта от любимото лице. Поглежда над нейното легло старото огромно радио, дето май има-няма двайсетина години не е работило ама…и се отнася в спомени, така как си гледа…
Не беше кой знае каква красавица, но с Веселин се взеха и с кръв и кал си струпаха къще, мъненко и се пак техно. После дойдеха петте им дъщери, Веселин все за син мечтаеше, но не сполучиа и втората и петата на него си ги кръсти.
Отгледаа ги, той по затворите, тя ги водеше на училище и привечер работеше у киното. Колко много тежаха пусти ленти, но дигаше Дешка без да се оплаква и без да мрънкя. Вечер до късно по нощите шиеше на богатите у Дозлука сукмани, престилки, че они я беа фалили едни на други и нги търсеа вече повече хора.
Пораснаа момичетата и всички излетеа по други места, само четвъртата си взе момче от село. Отдъхнаа си Веселин и Дешка, тия унуци щеа да чуват и щеше да има кой да ги вижда секи ден. Другите деца не беа далече, но тия нали беа на две улици път.
Родиа се внуците. Сека една мина по тоя път само четвъртата се бавеше и се чекаа. Дочекаа. После и втори, де го кръстиха на деда му.
- Ех, Веселине, Веселине, помниш ли как ги гледааме двамата и кога малкия требваше да му говориме културно и се му викааме, че требе да вика „коте”, а не „маче” и един ден кат дойде да го земе майка му и той вика, че виждал днеска едно коте и си играл с него и като майка му се усмихна и го нацелува, че се е научил най-сетне, он се обърна и ми вика „А, бабоу, тва коте кат порасне, че стане ли „мачка”…
Подсмихна се баба Дешка сама при спомена за тази мила детска картинка. Има и още и още…как малката двегодишна внучка строена до болния на легло и в будна кома дедо Веселин, всеки ден му пее „Тих бял Дунав” или рецитира „Септември”, че „дядо е бил партизанин и да му напомня за гората”. Малката нивга не каза една грешна дума, дип че знаеше убаву целия диалект у сека маала у селото.
Старицата се сепна. Вдигна бавно ръка, изпъстрена с мрежа от ситни жилки и взема чашката с дваесе грама ракия. Кога и казаха преди седемдесе годин, че има рак и казаха, че нема да живее многу, ама те, почна от тогава да пие на секо ядене по дваесе грама и до деведесе и четир стигна. Ама и ква е пъргава, все и викат, че доматите и у градината са садени по конец и, че нема по-добре окопано и вързано лозе от нейното. И никви ракий от магазина, само нейно производство. Ментета нема, тя копа, тя връзва, тя бере, тя слага да ферментира. И винце има, ма е силничко и си го бутилира…продава на хората от маалата-десет литра и и донесоа два кубика дърва. Наесен пак така че напраи…
Мина време и семейството на четвъртата заминаа да живеят на двеста километра от село. Веселин беше починал вече и мъката и бе по-голема от секога. Децата си идваа сека ваканция но оно не беше същото. Не беа постоянно с нея и и липсваа. Другите дип, че беа по-ублизо ич се и не сещаа. Децата пораснаа. Правиа бал у къщата на сваата и свата. Тогава сбираа сичките и деца на едно и она се радва като мининка. Минаа неколко годин и реши да говори с момчето. Бе станал на двайсе и пет негде и му каза да са не занимаа с момичета, че му не е дошло още времето. Каза му го, ама забраи след некой и друг месец, че са говорели. На другата годин като го виде и го посрещна с думите „Айде бе, бабо, коги шсъ жениш, оно ти мина времето вече?” А он, завалията се смее и вика „Бабе, миналата година да не излизам с момичета, че ми не е още дошло времето. Тая ме питаш като ми е минало вече времето що не съм се оженил вече. Е, преди година ми не било времето, тая година ми минало времето…извинявай, ама кога ми беше баш времето?” Беше готова да се засрами, ма кат виде как се смеят сички и я гледат с обич и она се засме.
Народиа и се праунуци и унучки. Радост неописуема и дойде тогаз удара-четвъртата щерка остана млада вдовица кат майка си. Отиде си любимия и зет. Таман оплакаа неги и следващия си тръгна. После и най-малкия. Сал на първата и остана жив мъж у къщата. Почна Дешка да забрая от притеснение. Се искаше да е опора на децата си, да си вижда унуците често, ама пуста немотия и пуста държава от зле на по-зле ги водеше децата.
Она си е добре-зима си пенсийката, плаща си тока, кабелна, вода и телефона и пак и остават стотина лева, ами они кво ли праат…
Стана бърже да сложи некое дръво у печката, че беше турила оризец за вечера. Понечи па да седне ма виде, че требе да пущи пердетата та да запали лампата, че от много спомени и се беше изкривила забрадката. Отиде до масата и с трепереща ръка заперди и двете пердета. Икиндия е се пак, че пуска лампата. Щракна ключа и се вгледа в огледалото до вратата. Хем гледаше себе си, хем отразената снимка.
- Ех, Веселине, Веселине, тва не съм аз. Сбабила съм сееееее, се съм се сбръчкала и тоа нос…мани, как ли ме гледат децата. Ти мани тва, ми да знаеш, че остаревам ей. Оня ден го разбрах. Нали изгоре крушката у коридора онаа вечер. Легна си аз, ма не моа да спим и у 5 стана и викам чей да я сменим. Ма не стига, че съм се сбръчкала, ми и съм са смалила и земах стол да се качим. Качих се и я отвих, ма се чу пук и она ми остана у ръката. Добре, че са не срезах. Слезнах и я остаих. Пак са качих и свалих фасонката да я изчистим от стъкла и други глупости. Опраих я и се качих и я завинтих. Слезнах и зех крушката и се качих и я сложих. Слезнах пак, ма не ще да светне. Качих са да я стегна и като тръгнах да слизам и оп, оп, ми се звърте свет…да знаеш, че остарявам…

Докато говори пред огледалото баба Дешка една едра сълза се търкулва по изсъхналата буза. Преглъща с мъка. Опрая забрадката и след като е прибрала всичките си коси с мъка се отправя към кревата. Седа под радиото и взима телефонната слушалка. Набира с каколест пръст номер и след секунди започва
- Здрасти мамо. А кво прайте? Децата как са? Идваа ли си? Знам, че е рано, ма за сбора че си идвате ли, че миналата година у сички къщи имаа гости, само аз си немах…не те притискам мамо, ама нали требва да знам да пишем бира и лимонада, че на село се така ни ги карат… А мъненката идва ли? Говори ли вече? Що ми я не доведете…

Ориза се пече у барабана, навънка се чуват викове-комшии си прибират козите, но баба Дешка не чува и не вижда…сега е с децата, за малко, но все пак е с децата…
- А сичко ли еде, да и земем млеко…


Бел. Ред. За съжаление ние младите не си даваме сметка, че това е една огромна част от нашето население и че всеки един от нас е имал или има една баба, която го чака постоянно с лице на прозореца и никога не се сърди, че си обещал, а не идваш, но винаги приема посещенията ти като дар от Бога