Join the new world

- Мамка ти! - недоволството ми се удари в стена от пренебрежително щастие. Усмивката му би направила маркетинг отдела на Колгейт адски щастлив.

- Виж сега, няма нужда да намесваме роднини в нашите разправии. - намигна ми.

Не бях доволен от ситуацията. Бях събуден прекалено рано, прекалено грубо и в прекалено неудобен момент от метаболизацията на алкохола от предната вечер. И на всичкото отгоре не бях вкъщи. Не само, че не бях вкъщи, ами определено не бях в същата часова зона, меридиан и паралел в която бях заспал. Около мен имаше странни дървета, не можех да разпозная нито едно от тях, и като цяло се чувствах напрегнат от непознатата обстановка.

Не го харесах още от първите секунди на нашето познанство, основно защото ме ръчкаше с бастунчето си. Беше среден на ръст, чернокос, тъмноок и адски лесен за мразене. Беше облечен в костюм.

- Трябва да тръгваме, господин Митрев! - гледаше ме дружелюбно.

- Мамка ти, бе! - не обичах да се повтарям, но в някои ситуации е неизбежно.

- Имаме прекалено голям път пред нас, за да губим време в глупави словесни битки!

- Къде си ме завлякъл, говедо?

- Вие сте в гора.

Обидих се от ниското му мнение за интелигентността ми.

- О, разбирам.

Имах пекалено силно главоболие за да продължавам. Той ме гледаше с очакване няколко секунди, след което въздъхна отегчено.

- Ох, господин Митрев, на вас все трябва да ви се обяснява всичко. Намираме се в метафорична гора, в която вие метафорично сте загубили пътя си. Разбирате ли? И ние с вас метафорично ще се разходим сега, за да ви върнем на правия път. Метафорично.

- А не може ли метафорично да поспим още малко, а после да хапнем по едно метафорично шкембе?

- Не.

Не беше удобно да се лежи в гората. Станах.

- Насам. - каза той и тръгна веднага, потропвайки с бастунчето си. Беше облечен в смокинг. Повръщаше ми се от самодоволния му външен вид. Или от махмурлука. Сложно е да се каже.

- За да ви върнем на правия път, на пътя на съдбата ви, така да го наречем "праведния" път, ние ще се наложи да се отклоним малко. Ще простите, удавени сме в регулации и това е част от системата. Малко е глупаво, но се налага.

- Къде ще ходим? - бях решил да следвам сюжета послушно. Така или иначе трябваше да се събудя скоро.

- Не ще "ходим", както тъй простодушно се изразихте, а ще преминаваме, и то бавно и внимателно, като безстрастни наблюдатели. А това, което ще наблюдаваме, господин Митрев, е вашият персонален ад, ако може да го наречем така, и всички тези, които са в него с вас. Все пак пътя към спасението трябва да мине през себепознаването, или поне така пишеше някъде, или може би съм си го измислил, кой знае. Аха, ето го и входа!

Аз лично не бих го нарекъл вход. Гората беше свършила и бяхме на ръба на поле. "Входа" беше зелена табелка с надпис "Регистрация*". Под него с дребен шрифт имаше пояснение: "Abandon all hope, you who enter here". Изглеждаше официално.

Подминахме го. Под краката ни се простираше килим от къса зелена трева. Спътникът ми продължи.

- Това е първата част от нашата малка обиколка. Или ако спасението е нашата крайна цел, то това е първият кръг на мишената. Тук вие първоначално сте кривнали от пътя си. Не се чувствайте зле, не сте единствен, както виждате.

Огледах се по-внимателно. Около нас наистина имаше нещо, което не се забелязваше на пръв поглед. Бяха сенки, хиляди едва уловими силуети, които безцелно вървяха по ливадата, минавайки един през друг. Изглеждаха изгубени.

- Тези... хора са в първия стадий на вашето прегрешаване. Те са минали вратата на Ада, но душите им са все още чисти. Те не са съблазнени от лукавия, не са попаднали под негов контрол. Тяхното наказание е да останат бледи сенки, почти невидими, с незабележимо влияние и незабележимо съществуване.

Докато го казваше времето се промени. Все още бяхме на ливадата, но вече имаше вятър. Беше се спуснала мъгла.

- Това, господин Митрев, е втория кръг от нашата мишена, вторият стадий на вашето пропадане. Тук са хората, които веднъж преминали вратата на Ада, са останали достатъчно дълго за да бъдат съблазнени от благата, които той обещава. Те са видяли какво може да имат в това безчестно място и са го пожелали...

Вятърът вече беше много силен. Парцали мъгла прелитаха над главите ни.

- За този свой грях, за тази своя "похот", ако искате да я наречем така, те са наказани да се лутат в този ураган, невидими, но носени от своите стремежи, разхвърляни от своите желания, постоянно гонещи успехи, пари, притежания.

Вгледах се по-внимателно в мъглата. Това, което бях взел за пара, бяха отново сенки, които прелитаха гонени от ураганния вятър. Загърнах се по-дълбоко в палтото си. Събеседника ми продължаваше спокойно напред. Нито един косъм не беше помръднал на главата му. Бурята около нас не му действаше. Стана ми още по-неприятен.

- А това, господин Митрев, е третият кръг.

Бурята рязко спря. Отвратителна миризма на септична яма изпълни въздуха.
- Тук са лакомите, тези които ядат без цел и нужда, понякога ставайки нощем за да могат да напълнят търбусите си. Това, което ги обединява, е любовта към шоколада. И вафлите. Но да продължим нататък.

Бяхме отново на ливадата и слънцето грееше над нас. От лявата ми страна се чу измъчен стон. До мен вървеше слаб човек, прекалено слаб, и носеше на гърба си огромен чувал. Връвта, с която беше завързан, се беше разхлабила и успях да видя през малкия отвор блясъка на злато. Погледнах въпросително събеседника си.

- В четвъртия кръг са алчните. Те не дават нито стотинка от своето, събират с месеци, години, само за да могат да използват събраното за да вземат повече. Много от тях се издигат в обществото, стават конгресмени и президенти, само за да могат да увеличат богатството си. Те са затворени тук, носещи огромните си торби със злато, с което не могат да купят нищо. Те са щурмани на кораби, които не плават на никъде, обречени да носят товара си вечно.

Човекът с чувала се обърна и тръгна обратно. Спрях и се загледах в него. Секунда по-късно нечий яростен вик ме изкара от размисъла ми. Подскочих - стряскам се лесно.

Покрай мен претича някой и изпсува на румънски, след което се сблъска с друг, облечен в Унгарска футболна фланелка. Двамата започнаха да се налагат. Навсякъде около нас се появиха двойки биещи се. В следващата, която подминахме, двамата се псуваха един друг на сръбски, докато се удряха с лопати.

- Сапун! Чифут! Умри! - учудих се от родната реч. Недалеч от себе си видях мъж гол до кръста с български герб на гърдите. Опитваше се да разбие главата на друг мъж с бял полумесец на тениската. Онзи пък го беше захапал за крака.

- В петия кръг порокът е гнева. Тук са вкопчени в безкрайна борба заслепените от гняв. Това е тяхното наказание - те завинаги ще се борят, но никога не ще се унищожат.

Продължихме да вървим и не след дълго биещите се останаха зад нас. Но на мястото на техните викове се чуха други, по-силни. Появи се тълпа от хора, която крещеше в един глас "Хайл ЕДЕН, Хайл СОТ, Хайл ОНЕ, Хайл ДОС, Хайл ЕДЕН..." и така безкрай.

- Това са еретиците. Хората, които смятат, че има идеал, по-висок от висшия. Те се опитват да те убедят да останеш в ада, предлагат ти фалшиви идеали, фалшиви ценности. Искат да повярваш, че не си се отклонил от праведния път.

- Кой е висшия идеал? - попитах.

- Не сме стигнали до там. Спокойно, остава малко.

Тревата под краката ни изтъна и изчезна. Вече не бяхме на красивата зелена ливада. Около нас имаше огън и дим, изоставени бойни машини се издигаха като острови над пустошта. От небето капеше разтопено желязо. Като цяло беше шибано място.

- Тук са обречени да страдат насилствените. Те са тези, които използват силата си за да крадат от по-слабите, да ги унижават и да им взимат това, за което са се трудили. За тези прегрешения са наказани да пълзят по бойните полета на своята ярост докато на гърба им се излива разтопеното желязо от медалите, за които са извършвали престъпленията си.

Отново се оказахме на ливадата. Изстрадалото бойно поле остана зад нас. До мен притича някакъв мъж и започна да ми говори.

- Ти трябваше да станеш президент. Страшен си. Най-добрия президент който сме имали някога!

- Ммм, хей сладур, - от другата ми страна вървеше страхотна мадама, - Много си сладък! Искаш ли да ми се разпишеш ето тук и после да отидем да се... позабавляваме? - сочеше към лист с надпис "Абонамент за вестник".

- Мани я тая, гласувай за мен на изборите, аз ще представям ценностите ти. Да изчистим парламента от бототатите! - трети човек се опитваше да вземе вниманието ми. Не след дълго бяха цяла тълпа.

Изтичах напред за да се измъкна от тях. Моят пътеводител беше успял да ме изпревари. Все така спокойно вървеше и потропваше с бастунчето си.

- В предпоследния кръг са измамниците. Те прелъстяват, лъжат, крият и се мазнят, за да постигнат своето. Тук са лицемерите, крадците, ласкателите и цялата партия на БНФ.

Тълпата от мошенници остнаа някъде зад нас. Тревата под краката ни отново започна да изтънява, давайки място на ситен бял пясък. Оказахме се на ръба на огромно заледено езеро. В центъра му, далеч пред нас, имаше огромна фигура, обвита от мъгла. Събеседникът ми стъпи на леда.

- Стигаме последния етап. Не се страхувай, това е доста здрав лед.

Пристъпих след него. Бях запленен от пътешествието ни и вече не чувствах неприязън към него. По-скоро бях любопитен да видя къде ще ме отведе.
Колкото повече се приближавахме до фигурата, толкова по-ясно можех да я разгледам. Беше висок мъж, с бяла коса и бяла брада, облечен в синя роба. Беше потънал до кръста в езерото, скован от леда.

- Кой е това?

- Това е центъра на твоето прегрешение, най-голямата крачка встрани от праведния живот.

- Праведния живот?

- Да, от верния живот, този, за който си бил създаден. Може даже да го наречем реалния живот, защото той е това, което трябва да живееш. Това, което ти показах тук е Ада, който е създаден да изпие жизнените ти сили. Ти имаш силата да избягаш от него, но първо трябва да видиш какво има в сърцето му. Трябва да видиш висшата сила, която го управлява и която те държи тук.

- Но кой е това?

Не ми отговори. Продължихме да вървим в мълчание. Всичко, което можеше да се чуе бе тихото потропване на бастунчето върху оледално гладката повърхност на езерото.

Фигурата беше гигантска. Белокосият човек беше висок поне колкото висока панелка. Главата му не се виждаше от подножието. Едва когато се приближих до него осъзнах, колко е голям всъщност.

- Изглежда доста... внушителен.

Събеседникът ми отново не отговори. Снежнобялата му усмивка се беше завърнала. Кимна по посока на фигурата, приканвайки ме да се приближа.
Побиха ме тръпки докато се приближавах. Самата величественост на това същество, огромните му размери, огромната сила, която те предполагаха, ме караха да треперя. Не знам дали се страхувах, но със сигурност бях смирен от това, което виждах.

Стигнах до подножието на фигурата, там, където леда се бе пропукал в подножието и. Кое е това същество, което властва над този невероятен свят? Какво иска? Какво може? С възхищение в очите докоснах повърхността на и.

- Но... това е...

- Да? - усмивката на събеседника ми беше станала още по-ослепителна.

Изглеждаше доволен.

- Това е... картон?

- Точно! Пресован картон. Да, съгласен съм, има достатъчно за цяла флотилия трабантчета, но това не е нищо повече от една голяма статуя от хартия. Даже вътре е куха, в което може да се убедиш ако почукаш по нея.

Ударих статуята с кокалчетата си и веднага усетих, че вътре в нея няма нищо. Беше огромно папие-маше.

- Но... нали ти каза...

- Да, това е всичко, което те държи в този свят. Една илюзия. Може в очите ти този човек да е добър или зъл, да е подъл или честен, да е силен или слаб, алчен или себичен, глупав или умен, но в действителност той не съществува. Той е просто една хартиена изрезка, която те задържа тук. Той е твоя Дявол, защото това е всичко, което ти трябва за да не потърсиш дявола в себе си.

Той се приближи до статуята и отвори вратичка. Отвътре струеше ярка бяла светлина.

- Това е вратата. Не, - усмихна се, - не тази към Рая, но това е вратата към вратата за Рая. Аз мога да те доведа до тук. Ти трябва да вземеш стъпката към своето бъдеще.
Вече не изглеждаше самодоволен. Лицето му беше искрено и добро. Очите му блестяха.

Приближих се до вратичката и погледнах вътре. Там наистина бе Тя, най-прекрасната порта в историята на света, обещаваща безкрайната радост на свободата.

Гледах я дълго. Когато най-накрая откъснах поглед от нея и се обърнах, Него го нямаше. Бях сам.

Аз не я отворих. Не пристъпих портата на Рая. Избрах да остана в своя Ад. Все пак в Ада е забавно. Но реших да ви направя услуга, за да не се налага и вие да минавате през Деветте кръга, за да я видите. Снимах я. И я оставям тук за вас. Може би вие ще успеете да я прекрачите:




Извинявам се за приликите с тази статия, обещавам, не е нарочно. Също така извинете за правописни грешки, мързеше ме да я редактирам, може би утре.