Join the new world

Здравейте, скъпи читатели!
Рeших да разнообразя малко посланическите статии с нещо ново и надявам се интересно. Затова се развихрих 😃 и ми дойде идеята за тази история. Надявам се да ви хареса. Ако има интерес ще бъде публикувана на части след като я напиша 😃 Моля ви: пишете коментари отдолу, за да знам какво мислите 😉

ПС: Много е вероятно да ви се стори, че заглавието няма нищо общо с текста отдолу. Не се притеснявайте, всичко ще се разбере по- нататък 😉



Специален агент Ролинс: Отвлечени в Джакарта
Глава 1: Странно начало

Беше поредният късен топъл майски следобед. Въздухът беше изпълнен с прах и газове от автомобилите. Беше задушно и сравнително тихо. Тъмни облаци покриваха цялото небе, докъдето стигаше погледът. Това беше поредното затишие преди буря...

По всичко се разбираше, че отново ще вали проливен пролетен дъжд, но аз все пак не си взех чадъра въпреки че вечерта слушах прогнозата за времето. Вървях към дома, изморен от днешните лекции и потънал в мислите си за предстоящия изпит. Това беше последният изпит за семестъра, затова беше и най- важният. Изведнъж нещо мокро падна върху тениската ми. Доста се зарадвах,когато разбрах, че това беше просто дъжд. Едри капки започнаха да падат от небето. Побързах да се скрия под най- близкия навес, за да не се измокря до кости. Докато търпеливо чаках дъжда да спре, разгледах какво се случва около мене. На улицата нямаше жив човек. Само в далечината се виждаха двама трима заблудени малчугани, тичащи по тротоарите и радващи се на настъпилата прохлада. Колите продължаваха все така хаотично да се движат по платната, бързащи да се приберат навреме.

Стоях пред голямо заведение. Изглеждаше доста уютно: целият под беше покрит с тъмнокафяви плочки, а стените бяха боядисани с приятна за очите бежова боя. Пастелно жълти копринени пердета покриваха огромните прозорци в дъното на ресторанта, но все пак не закриваха красива панорамна гледка към бурното море. С бели прокривки бяха покрити масите от тъмна дъбова дървесина, а върху тях като гълъби бяха кацнали красиво сгънати салфетки. Върху бели столове седяха веселите клиенти, потънали в приятни разговори с добри приятели, а разноцветни картини покриваха стените. Щом ги видях веднага се сетих- днес беше изложбата на моят стар учител по рисуване от гимназията. Всъщност той не е толкова стар- на около 45-50 години е, но времето, когато ми преподаваше изглежда толково отдавно вече. С надеждата, че все още не ме беше забравил, се забързах към художествената галерия, която се намираше на две пресечки от тук. Сякаш за да ме изчака, дъждът за кратко беше спрял, но тъмните облаци не си отиваха.

Пристигнах минути преди началото на изложбата, която започваше в шест и половина. Учудващо голям брой посетители ме бяха изпреварили и с интерес разглеждаха живописните картини без дори да ме забележат. С влизането си потънах в магията на изкуството и започнах с любопитство да се наслаждавам на последните му творби: толкова много на брой и толкова разнообразни по тематика. Някои с привидно простата си форма изумяваха със своята детайлност, а други с вложения в себе си смисъл. Ако започна да описвам всяка една от тях, то времето няма да ми стигне, затова ще представя само най- отличаващите се. „Чешмата” беше от първия вид. Приличаше на онази външна чешма на село, която почти винаги беше пълна с мръсни прибори, защото като малък не спирах да хапвам. Циментовото корито беше препълнано с вилици и лъжици, железните тенджери бяха оставени на самия и ръб сякаш всеки момент щяха да паднат, а на нея беше подпряно малко легенче. От задния край на коритото се издигаше висока около метър циментова колона, от която излизаше къса желязна тръба с железен чучур накрая. Като я зърнах, веднага си спомних за страхотните летни ваканции, които си прекарвах на село, за най- добрата банда, за всичките ни пикници, общи празници, „дискотеки”, дори кавги. Ех, минало, минало. Защо ли не съм си още малък? Но късно го осъзнах...

Друга доста впечатляваща творба беше „Алкохол”. В близък план върху високо столче с кръгла, стигаща малко над кръста облегалка, седи облегнала се на бара жена, пропиваща мъката си с концентрати. С едната си ръка е хванала цигара, а с другата си държи главата. От разлятата и чаша капе по пода, а до нея се търкаля празна бутилка. В заден план танцуват сиви силуети.

Най- голямо впечатление ми направи „Съдбата”. Това е една доста красива абстрактна картина, изрисувана с маслени бои върху голямо платно. На нея отчаян мъж е поставен на съд, а съдията е Джокера. Човекът си припомня родния град, къщата и семейството си, от които досега са останали само сенки в далечината. Властна жена контролира кукли на конци- заседателите, а тъмен силует стои на мястото на очевидеца. Съдбата му изглежда предрешена, образът му постененно изчезва. Какво ли се беше случило в живота на моя учител и така добър художник? Защо ли творбите му бяха пропити с толкова много мъка и носталгия?


Не помня колко време със стоял пред тази картина, но едва ли е било малко. Навън вече се беше стъмнило. Потънал в мисли се отдръпнах от картините и се приближих към малката сцена, на която очаквах да се появи той. Така и не успях да го видя.

Извъднъж се чу силен гръм. Осветлението спря. Вратата се отвори и почувствах полъха на вятъра. Странно оживление настъпи в залата. Някой се доближи до мен. Нещо ме убоде по дясната рамо. Замаях се. Зави ми се свят. Очите ми се затваряха. Почувствах как ще падна на земята, но някой ме хвана и ме изведе навън. Всичко ставаше все по- тъмно. Това е последното, което помня.

To be continued…



Ваш
zabchev