Join the new world

[наши дни]

Отне ми известно време да се справя с охраната, копелето издържа доста време. В крайна сметка го напих до изтощение, сетне подмених записа на камерите и се насочих към стая 23, пациент - Morgenrot.

Светло, тапицирани стени. Едно легло с бели чаршафи на него. Миришеше на болница. На леглото - дребно момиче в сива пижама. Бялата й кожа почти се сливаше с интериора, само черните й коси контрастираха ярко и скриваха лицето й. Беше като мраморна статуя - тиха, бледа и неподвижна.

Приближих се и внимателно приседнах до нея.

- Здравей - казах тихо. - Не си представях първата ни среща след завършването така - добавих и тъжно се усмихнах.

Отговор не последва. Посегнах към ръката й, но едва я бях докоснала, тя се дръпна рязко назад, сви се и издаде тих измъчен стон. Все пак този миг беше достатъчен, за да активира сканиращата функция в моя чип, която щеше да засече грешката в нейния.

- Дара... кой ти стори това? Само една дума ми стига, ще го намеря и ще...

- Срамота! - прекъсна ме тя рязко. Звучеше грубо и обвинително. - Спънала си се в кабелите. Системата отказа. Системата е грешна. Грешна е! - тонът й постепенно ставаше по-забързан и истеричен, накрая изкрещя: - Свобода! Искаме свобода! Отворете клетките! - виковете преминаха в мърморене, което полека затихна - Казах ти да стоиш вкъщи, бутилката е празна, как очакваш да дойда, когато...

Сърцето ми се сви. Не бяха ме тренирали за това, не и за това. Опитах се да се засмея, но гласът ми прозвуча сподавено. Гърлото ми се стегна, всеки звук ми причиняваше болка.

- Помниш ли, когато класната настоя да ни запознае с психоложката? Не беше минал и месец от началото на годината...

Сканирането приключи. Време беше да тръгвам. Внезапно Morgenrot вдигна глава и се приближи.

- Саша?

Кимнах развълнувано.

- Не забравяй да заключиш, плъховете имат план...

- Ще се върна - прошепнах.

***

Този път в кабинета бяхме само аз и ILoveU2.

- Сканирането показа доста упорит вирус. За щастие програмата за отстраняването му вече е готова. Има само един проблем... - тя ме погледна внимателно. - Напрежението в мозъка й в момента е много високо. Когато започнем да я чистим, то ще се увеличи още повече и може да я убие.

Положих усилие да овладея гласа си.

- Значи очакваш да я гледам как умира в ръцете ми?

- Очаквам да постъпиш правилно. Саша, тя вече умира. Вирусът е направил чипа й перманентно активен, електрическите импулси скоро напълно ще я изпържат. Ако я оставим така, ще загине със сигурност. С антивирусната поне има шанс да оцелее.

- Ще бъде ли както преди? - знаех отговора още преди да попитам. Кой би могъл да бъде същия след подобно преживяване?

- Знаеш, че ако имаше друг начин, нямаше да обсъждаме това - тъжно каза ILoveU2. - Засега няма нови случаи. За останалите потребители ще бъде създадена "ваксина", която ще пуснем във всички чипове. Плато ще се погрижи да я маскира като обикновен upgrade. Но за да бъде създадена тази ваксина, трябва да знаем дали лекарството работи. Колкото и да не ни се иска, се налага да рискуваме живота на няколко души, за да спасим хиляди.

Осъзнах, че това беше просто първото подобно решение, а занапред само щяха да стават повече. Знаех, че ILoveU2 е права. Затова си поех дълбоко въздух и наум помолих Morgenrot да ми прости.

***

[шест месеца по-рано]

Надигнах жадно халбата и я обърнах на екс. Въздъхнах, притворих очи и издекламирах:

- Това, че съм го целунала след като си ми казал, не значи, че е било само защото си ми казал. Може и да съм искала!

Miro Dobrev отпи три големи глътки от своята халба и продължи:

- Когото и да ти бях посочил, щеше да го направиш. Погледни се! Очите ти са мътни, усмихваш се забавно и дори започваш да говориш заваляно.

Налях си ожесточено и отпих, сетне отговорих с ехидна усмивка.

- Ти да не би да си по-хубав?

Ето това представляваха тренировките с Миро - развитие на красноречието и издържливостта. Наричахме ги алкохолни дебати. Спорихме часове наред, като всеки от нас преди да говори, задължително пиеше. Този ден бяхме решили да си дадем почивка от сериозните теми и да се предизвикваме докато някой не се предадеше.

- Внимавай, следващия път може да ти се наложи да жертваш нечий живот. Може и да е някой твой близък. Може да е някой от нас. Колко силна би била твоята привързаност? Би ли ти попречила да изпълниш дълга си?

Пресуших за пореден път чашата, без да подозирам, че на следващия ден щях да изживея най-грубия и продължителен махмурлук в живота си.

- Ще постъпя както е най-правилно. Затова съм тук. Но според мен винаги има начин краят да е щастлив за всички.

- А ако няма как?

- Много сложни въпроси задаваш - казах и поръчах още две бири. Забелязах странна искра в очите на Миро. Ако бях малко по-трезвена, сигурно щях да си помисля, че се беше натъжил.

***

To be continued...