Join the new world

[февруари 2010]

Дино Василев ме намери преди да успея да реагирам. Уговорихме се и не след дълго се срещнахме на територията на виртуална Русия.

Никога не съм си представяла, че ще стъпя на родна земя за първи път в съзнателния си живот по този начин. Нямаше го Кремъл, нямаше ги светлите просторни булеварди, животът... Москва беше пустош. Точно както Варна. Красотите и забележителностите бяха разрушени отдавна по време на войните, на тяхно място сега имаше или руини, или типичните за еРепублик еднакви постройки. Всичко останало беше в окопи, кратери, тук-таме изоставени танкове, чакащи някой да ги подкара и да доизразходи заряда им. Странно, това изобщо не ме развълнува. А трябваше ли? Можех ли да бъда привързана към нещо, което никога не съм имала? Дом... Малко по малко си дадох сметка, че където и да отида, всяка дестинация щеше да изглежда така.

Мислите ми разсея млад мъж, който спокойно крачеше към мен. Спортно облечен, не много висок, с кръгло лице и кротък поглед.

- Саша - усмихна се приветливо и подаде ръка за поздрав, - радвам се да те видя.

Беше топла, улови моята внимателно и я задържа една идея по-дълго, отколкото беше нужно. Опитах се да си придам формален вид.

Погледнах нагоре към върха на огромната сграда, пред която стояхме, и не по-малко страховитата табела, на която със златисти букви беше написано "Squadron of Light".

Дино ме поведе навътре. Не си направих труда да се оглеждам, интериорът беше същият като на всяка друга фирма. Бях свикнала с това. Насочихме се към асансьора в дъното на приземния етаж. Мислех, че и това място няма с какво да ме изненада, но се оказа, че греша. Задвижихме се надолу, към недрата на земята. Дино забеляза реакцията ми и обясни:

- Това, както вече ти е известно, е фирма за танкове, поне като такава я виждат обикновените играчи. За останалите като нас няколко подземни етажа предоставят място за специални срещи, кабинети с техника за комуникация и надзор над гражданите (такава притежават още само админите) и най-важното - тренировъчни площадки, оборудвани, заредени с оръжия.

Зачудих се колко ли метра под земята се намирахме, когато асансьорът спря и разкри светъл, много дълъг коридор. Вървяхме почти до дъното, а после Дино се спря пред една от вратите вляво.

Влязохме в малка конферентна зала с няколко компютъра отстрани. Имаше петима мъже - единият работеше на една от машините, а останалите се бяха събрали в кръг и се смееха, докато един от тях разказваше нещо оживено. В момента, в който ни забелязаха, всички прекратиха заниманията си и се приближиха към нас. Поздравиха ни възторжено. Очаквах с раздразнение любопитни погледи да се впият в мен, но това не се случи.

- Запознай се с част от екипа ни - каза Дино и започна да ги представя един по един. Най-напред посочи онзи до компютъра. - Това там е saks77, шефът на отдел Обучение на нови кадри. От него ще идват основните инструкции, които ще трябва да следваш тук.

Сакс кимна за поздрав без да се усмихне. Беше висок, с неспокоен поглед и енергичен вид. Опитваше се да изглежда сериозен, но същевременно излъчваше такава енергия, сякаш всеки момент щеше да се взриви. Вероятно му бяха свикнали, защото никой друг изглежда не беше впечатлен. Беше красив. И най-вероятно зает.

- Това е Michael_Georgiev - продължи Дино и този път една ръка съвсем близо до мен козирува с два пръста. Не отстъпваше по височина на Сакс, с внушителна осанка и топли кафеви очи. - Той ще ти води тренировките. Приготви се, защото са тежки, а той не прощава.

Групата избухна в смях. От едната му страна беше Netso, специалист по икономическите дела. Гола глава, енергични очи и ведра усмивка, които му придаваха свеж вид. Сладкодумецът, който говореше, когато влязохме, беше Miro Dobrev. Висок и слаб, изглеждаше на средна възраст. Зад диоптричните очила веселяшки живи очи ме поздравиха незабележимо.

- Миро ще те разведе наоколо след малко. Скоро ще разбереш и той с какво се занимава... - добави Дино и всички отново се засмяха. - А момчето от дясната ти страна е windfall - отговаря за връзките с чужбина.

Той пък ме ръчна в ребрата за здрасти. Беше симпатичен - слаб, не много висок, със странен поглед и говореше адски бързо. Смътно ми напомни на някого.

- Другият важен човек за теб в момента липсва - Cnac. Той води тренировъчните битки. Също Todor Totev - млад, но отличен партиен лидер, който ще те обучи как да правиш чудеса в политиката. Останалите ще срещнеш в движение. Ще тренираш в група с още няколко новобранеца... и ще трябва да спазваш едно-две основни правила, а именно: даваме ти работа в една от нашите фирми на минимална заплата, а ти ще работиш винаги на 100 здраве и няма да пропускаш дни. Освен това преди да пуснеш публичен коментар или статия, ще се съгласуваш първо с отрядния или ментора си.

- Хаха, сякаш никога не съм напускала Русия, а? - развеселих се аз. Никой друг не се засмя този път, затова бързо млъкнах.

- Ние инвестираме в теб, бъди точна и изпълнителна. Забрави това, което си била досега. В следващата една година активността ти в играта ще бъде единствено под нашия покрив, а след това няма и да искаш да се върнеш назад.

Че имаше ли изобщо към какво да се връщам?

***

[януари 2011]

Бях приключила с битките за деня и смятах скоро да се изключвам. Оставаше само да се отчета пред ментора. Както винаги Дино ме извика в седем вечерта, в същата онази малка зала, в която за първи път се запознах с моите учители тук. И както винаги ме посрещна с усмивка. Този път обаче изглеждаше развълнуван.

- Имам изненада за теб – каза ми и ми подаде билет.
- Докъде?
- Времето ти тук изтече, готова си да се върнеш у дома.
- Пращаш ме в България? – изумено попитах. – Но... ами ти?
- Всички се връщаме заедно.
- Защо се местим? – неодумявах. – Не е ли безопасно вече да тренираме тук?
- Всичко е наред, просто имат нужда от нас там. А ти няма да тренираш повече. Започваш от утре с останалите от групата ти.

Значи това беше. Детските игри приключиха. Погледнах Дино, той сияеше. Сигурно се радваше много, че се връща вкъщи.

Странна дума е това... вкъщи. Не значеше нищо за мен, докато живеех в реална Варна, не я разбирах. Сега имаше смисъл само дотолкова, доколкото тези хора бяха наоколо. Дом беше това, което защитавахме заедно, за което изцеждахме силите си до последно в боя, за което водехме преговори всеки божи ден. Заедно.

***

Да се върнеш вкъщи. Да започнеш всичко отначало. Да намериш работа отново, да градиш връзки от нулата. Да защитаваш дома си, да живееш за него... Кой казва, че не сме силни? Че сме малка смешна държава, която дори съюзниците й не вземат на сериозно? Ние сме армия с власт и възможности. И сме толкова много, че свят ще ти се завие.

Някои наричат това партиотизъм, други не го разбират и го подминават с аристократично пренебрежение. А за нас, Отряд „Четвърта Зора” това е начин на живот.

To be continued...