Когато удари дванадесет...

Day 1,203, 07:28 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sasha Vladimirovna
[февруари 2010]

- Хвърли пушката! - изкрещя някой зад мен.

Сигурна съм, че беше вик, макар да го чух едва-едва. Тътенът на войната заглушаваше всичко останало. Напук стиснах оръжието си още по-здраво и тръгнах мрачно напред. Измежду идеите за атака, които нахлуваха объркано в съзнанието ми, се промъкнаха досада и недоумение. Хвърлих се в боя, за да изразходя насъбраната енергия, огромната доза адреналин, която тровеше тялото ми в последните дни. В началото ми звучеше добре. Да си намеря работа някъде, да пострелям малко, да се издигна в армията може би... Само че нещо ми липсваше. Дори да нагъвам питки лембас по цял ден вече не ми доставяше кой знае какво удоволствие.

- Саша! Хвърляй я и идвай!! - още по-настойчиво се напъна гласът.

Наблъсках още един залък в устата си, докато с другата ръка зареждах оръжието. Тъкмо почувствах нов прилив на сили, когато всичко се разтресе. Загубих равновесие. Наоколо се разхвърча пръст. Надигнах се предпазливо и погледнах пред себе си.

Който ви каже, че войната е нещо забавно, ви е излъгал жестоко. Трупове навсякъде, разхвърляни като парцали, раздрани крехки парчета месо. Земята беше пропита с кръв, кръвта на моите братя, беше станала червена на цвят и смърдеше на изгоряла плът. В далечината настъпваха танкове. Толкова много не бях виждала никога на едно място.

Изведнъж всичко затихна. Докато съзнанието ми попиваше гледката, тътенът заглъхна, писъците и бойните викове също. Ушите ми писнаха и сякаш всичко се забави. Главата ми се изпразни, оставяйки само една единствена мисъл.

Мястото ми не е тук.

Не знам колко време съм стояла така, докато пред мен не изскочи разярено лице и не се развика:

- Зарежи шибаната пушка и се качвай на танка!!!!

Инстинктът ми се задейства и скочих без да се замисля. Вмъкнах се в желязното чудовище, оставих пушката до себе си и се залових да газя румънците. Правех всичко това машинално, някак на автопилот. Светът си дойде на мястото, звукът и картината се наместиха, но онази мисъл остана в центъра. И нямаше намерение да си тръгне.

***

Прибрах се с идеята да хапна, докато възвърна енергията си и да се изключа, без да съм сигурна, че утре ще се появя отново. Хвърлих бегъл поглед на пресата. „Г-н Президент, къде да парите?”, „Продавам фирма”, „На вниманието на младите!”... съвършено познати заглавия, под които знаех точно какво пише. Погледът ми се плъзна надолу. Едно непрочетено съобщение.

A.V.Atar
Интересен момент за прозрение, не мислиш ли? 😉

Погледнах профила му. Нямаше снимка, инфо, медали... нямаше вестник, не беше част от никой взвод, дори не беше нает някъде на работа. Регистрацията му беше от днес. Тъкмо реших в отговор да го залея с въпроси, когато получих още нещо:

A.V.Atar
Този профил ще бъде изтрит след няколко минути. Ела утре вечерта в осем, последната маса в дъното вдясно. Чака те предложение, на което не можеш да откажеш. 😉

Имаше линк към карта. Посоченият адрес беше бирария в София. Поколебах се само минута. Колкото да се запитам дали не беше майтап. В крайна сметка, ако беше, какво щях да загубя? Няколко часа в път? Какво са те пред любопитството, пред шанса това да се окажеше ключът към смисъла?

***

[наши дни]

Събуди ме звукът на непозната аларма. Усетих как нещо до мен се раздвижи и леглото се изпразни. Отворих очи. Различих отдалечаващия се силует, който грабна хавлия от закачалката на вратата и излезе от стаята.

Отпуснах клепачи и си поех дълбоко въздух. Силната миризма на спирт и застоял цигарен дим нахлу в дробовете ми. Щеше да бъде тежък ден, предвид количеството алкохол от снощи и мизерните два часа сън след това.

Чух как вратата се отвори и столът до компютъра се раздвижи, последван от тихото щракане на мишката. Погледнах отново. Силуетът се извърна към мен и задържа погледа си няколко секунди. В полумрака не можех да разбера какво изразяваше лицето му. Когато ми обърна гръб и се посвети на мрежата, станах, бързо се облякох и излязох от стаята.

Помните ли приказката за принцесите и скъсаните пантофки? Като по чудо моите бяха останали цели след като бях танцувала до пет сутринта. Стъпалата ми пулсираха болезнено, когато стъпвах. Позната фигура се появи в коридора. Беше се облякъл и ме гледаше спокойно. Не си обелихме нито дума. Последна целувка вместо довиждане, прекрачих прага и вратата се затвори след мен. Сега следваше да се правим, че нищо не се е случило, и да водим единствено формални неловки разговори.

Студът ме разсъни, а хрущенето на сняг под краката ми ме изпълни с носталгия. Кога запоследно бях правила снежен човек? Този особен живот, хибрид на ръба между две пропасти – реална и виртуална, ме беше превърнал в бездомен призрак, който се забавлява по задължение. Истината беше, че нямах нищо против.

Две пресечки по-късно завих наляво, където ме чакаше познатото черно волво. Качих се отзад и колата леко потегли. Извадих телефона си и избрах последния набран номер.

- Чисти са – обявих делово. – И той, и съквартиранта му. Направих отпечатъци на профилите им, сканирах логове, всичко, което ми каза. Обикновени играчи, нищо повече.
- Прекрасно – отговори приятният нисък тембър отсреща. – Забавлява ли се?
- Много – засмях се уморено. Гласът му винаги ме успокояваше.
- Ще се радвам да ми разкажеш довечера. – почти го чух как се усмихва.

Връзката прекъсна. Отпуснах глава и въздъхнах. Все пак, не беше толкова зле. Определено не ми беше скучно. Денем какавида, нощем хрътка... Всичко за родината, нали така? Малко преди да се унеса, в съзнанието ми изникна един стар стих, който, макар и изпълнен с горчива ирония, ме накара да се усмихна.

„Когато бях овчарче в измислена страна,
дали аз закъснях или ти нещо не ме разбра...”

To be continued...