Чистилището: Да принадлежиш отново

Day 3,710, 07:46 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sasha Vladimirovna


Седмици наред пиша и трия. Какво да кажа? На кого? От години не съм се появявала. Намерих няколко стари кучета, но като че ли нищо не е същото. Този свят... не го познавам.

Някога беше необичайно да видиш художествена статия, особено от нов играч. На пресата се гледаше с критично око от останалите. Всичко, несвързано с играта, се смяташе за спам и се триеше от админите. Струваше ми се, че трябваше да имаш изградена репутация, за да имаш право на широка аудитория. Сега няма такива ограничения. Все повече хора имат желание да пишат, но като че ли не остана кой да ги чете. Нещо липсва...

От два дни ме сърбят пръстите и нещо ме е хванало за гърлото. Трябва да разкажа. Не за тази виртуална плетка от мнения и гледни точки за войни и партии, нито за реалния живот, от който всеки ден се измъкваме по чорапи, за да дойдем тук. "Чистилището" е приказка за онова, което се случва между тези два свята. То е хроника за истинските хора зад акаунтите, за техните отношения, за атмосферата в едно трето пространство, което беше само за тях. То е притча за времето, в което създадохме една друга България - с почти родово-обществен строй, силен характер и особен ритъм на живот. То е нечия истина. И вашата предистория.



[Януари 2011]

Когато онази първа разтърсваща любов, която е продължила с години, завърши с катастрофа, но сте в един и същи социален кръг, какво правиш? Бориш ли се за територия, или преглъщаш и си го изживяваш тайно, докато никой не гледа? Е, аз избягах. Напуснах ги всичките и напълно се изселих от средата си. Трябваше да намеря наново къде да принадлежа. Не се лутах дълго.

Краси ме намери - знаехме се от гимназията, но само по име. Тя организираше варненските срещи всяка седмица. По онова време сърбите ни държаха в плен и яко стискаха нашите региони, та активно се търсеха хора за нов "бейби бум" или възраждане на стари акаунти. И тогава си спомних. Каква ирония - същата онази голяма любов ме регистрира като свой реферал година по-рано. Така и не научих правилата на тая игра. След като цялата компания се отказа и измря, аз продължих по навик за 2 минути на ден. И така до момента, в който не попаднах във варненската бирария.

Бях очарована от новото, от смеха на масата, от гръмките разговори, които събираха очите на сервитьорите. А характерите се сплитаха като шарена черга и създаваха интересна хармония помежду си. Създаваха общество.

Отначало се чудех се какво да подхвана. Намерих си работа във фирмата на един варненец. Да фермя нямах интерес. Политика... и в реалността не е моето нещо. В кой отряд можех да се включа? Осми взвод от армията беше доста нашумял тогава със силното си дамско присъствие. СоЛ пък бяха само мъжки отряд. А ядрото на ДУЛО тепърва се зараждаше... и нещо ме затегли натам. През годините сменях лагера няколко пъти, но все се връщах в ДУЛО. Там имах усещане за вкъщи.

Акаунтът ми търпеше развитие, но то все не беше най-важното. Вестникът от друга страна... Тогава да влезеш в топа беше изключително трудно. Една добра статия достигаше 300-500 вота. Voters Club все още беше далеч в бъдещето и да се абонира някой за теб, значеше, че те е чел, признал те е и ще продължава да те чете.

Ама исках да си пиша моите си мисли, дето бягат по ръба на реалността и току залитат от другата страна. Заобиколих и аз правилата - пишех за хората, които срещах покрай играта. Заквасвах словото без ГМО, правех му плетка от истина и фантазия и като втасаше, го публикувах с любов и вълнение. Интуитивно кръстих вестника "Панаир на суетата" - то пък взе, че му прилегна точно. Като набрах скорост, редовно ми пишеха: "Ама аз сега защо съм така... Това защо е иначе... Мене може ли да ме направиш еди-как-си..."

Енергията, която излях през думите, ми се върна десетократно - обърнах я в хъс и нови идеи. И бях все жадна - за преживявания, за ново, за още. Бях си намерила мястото. Творецът в мен тепърва си поемаше въздух.

Следва продължение...