Аз помня!!!

Day 3,208, 07:20 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sollam
Здравейте приятели, Уважаеми еСънародници!🙂

Тази статия е за Конкурса на Министерството на Образованието:
"Мила Родино": https://www.erepublik.com/en/article/-1344-2611301/1/20
,но не участва в класирането!

Приятно четене!🙂

Преди години, когато чух „притчата”, че истинският вкус на всяко ястие може да бъде усетен само и единствено в родното му място, погледнах събеседника си доста недоверчиво. Възможно е и да съм се усмихнал иронично. Не си спомням. Но в този момент, едва ли имаше по-ярък пример за неподправен малчугански скептицизъм, от живеещия в мен. Сега, години по-късно смея да твърдя, че няма по-вкусен кроасан от отхапания със сутрешно кафе във Франция, нито по-вкусна паеля от изядената на Испанското крайбрежие.

Тогава не си давах сметка, че вечерята със зелева чорба с праз и червен пипер в Германия, никога не би имала вкуса на праз, току що изваден от българската земя или пък на прясно наточена чорба от старата бъчва на дядо. Дори вкусът на зелената туршия, донесена с мерак от родината, беше по-скоро апатичен и още толкова разочароващ. И колкото и да си блъсках главата, търсейки причината ту в олиото, ту в хапката топъл самун, който вече не можеш да намериш и у нас, все нещо ми убягваше.

Някои биха твърдели, че ключът е в точните пропорции или в качеството на различните продукти, но уви баба ми, (лека й пръст), не готвеше с грамажи. Да, склонен съм да се съглася, че тогавашната щипка сол, беше щипка сол за цяла България. Днес често се случва вкусът от щипка дадена сол, да съответства на супена лъжица от друга, но едва ли причината се криеше в палитрата от качества на „Млада” или „Стара планина”.

„- На баба ти камъни да й донеса, пак ще намери, какво да сготви!” – казваше дядо ми.
И беше прав. Баба ми правеше супа само от пилешки крака и глава, които друг освен нея не трябваше да яде.🙂
За някои от вас това най-вероятно би бил един най-обикновен пилешки бульон, но за мен си беше и си остана най-вкусната от всички най-вкусни супи по света. Всъщност, ако трябва да съм напълно откровен, не мога да не призная, че като първороден внук в семейството, бях обграден от куп вкусотии. Първото, за което се сещам е запържената хапка в олиото, след това и за „ядеца”-а от запръжката на пилето и накрая за малкото парченце от домашно приготвена наденица. За разлика от мен – на баба момчето, останалите трябваше дълго да търсят техните парченца из манджата с картофки и доматен сос.🙂

И тогава въпросът, дали бях глезеник на съдбата или на бабината любов, беше по-скоро прозаичен. Всеки път, когато започнеше с приготовленията в кухничката бях залепен за престилката й, подвластен на уханието от гозбите й. А съдбата... Съдбата беше мерудията на баба върху парещия комат.

Преди се чудех, дали уюта не е бил част от вкуса на ястието. Друг път се питах, дали разковничето не се крие в аромата, пръскан из стаичката или в хаотичния ритъм на дървата, тананикащи в печката. По-късно установих, че колкото и да надувам парното тук, уютът живеещ в спомените ми, никога няма да се върне при мен – в моята стая, в моята кухня, в моя реален живот.

Чак тогава с болка осъзнах, че бабиното гърне с боба с пръжки никога вече няма да закъркори. Тенджерата й няма да въздиша уморено по цели дни, а зимата да ухае на печена ябълка, дюля или слънчасал градински картоф. Само аз - последният оцелял от съпреживяния сън, щях да продължа да живея в илюзията си за уют.
Остана ми единствено утешението, че щипката бабина любов винаги ще живее в мен, защото... Защото любовта е и съпричастност, а съпричастността е кълна, който рано или късно ще се прероди в традиция. Защото не друг, а аз бях завиващият бакърения съд с катмите с одеалото. Пак аз им рецитирах дълго и неуморно, за да втасат по-бързо. А, когато баба ми подхвърлеше, че без песен няма никакъв шанс да кипнат скоро, дори и им припявах:
„Прела баба, прела баба...”

И тогава на мен се падаше честта да намажа сача с парцалчето с мас.
А в редките случаи, в които бях послушен за час, (максимум два), дори да излея катмата с чирпака в катранения скут на сача.

... И никой, и нищо по света не би могло да притъпи мекия и топъл вкус от катмите на баба в устата ми, нито избърше маслото, стичащо се и днес по брадичката ми.