Join the new world

Дребничка, нежна със синьо-зелени очи и тъмно кестенява коса до раменете като буен водопад.
Където и да се появи сякаш връхлита буря и увлича всички със себе си. Толкова много енергия блика ог нея.
А смехът й един такъв- като звънче и заразителен.

Когато дойде преди година никой не вярваше,че ще остане за повече от месец и се подсмиваха на упортвото й да заживее в старата къща на баба си.

Сама обра паяджините обгърнали старите мебели, изми малките прозорци и окачи закачливи перденца.

Още в първия ден премете пътечката до портата и разчисти стария кладенец. После извади кофа ледена вода, запали огън в старата печка и си направи най-вкусния чай, който някога е пила. Седна на стъпалата и се загледа в градинката.

Изведнъж очите й блеснаха. Между буренаците се беше скрила една от любимите рози на баба й. Не успя да изтърпи на изкушението. Остави чая недопит и разчисти около розата, а тя й се отблагодари с прекрасния си бледорозов цвят.

Седна отново на стъпалата и се загледа в залеза.
Сега чаят й се видя още по-дъхав.

На следващия ден разчисти цялата градинка и се изненада като откри скрити в треволака няколко туфи шибой и дъхави карамфили- от онези дребничките с бели и розови цветове. Намери една мотика, прекопа около цветята, извади вода от кладенеца, поля ги, после събра пепелта от печката и ги натори.

Мина не мина седмица и старата къща грейна. Съседите гледаха, цъкаха с език и се чудеха на акъла й. Как така ще зареже удобния си живот в града и ще се забие в това полуумряло село.

Докато оправяше къщата момичето се сприятели с малкото остали баби и дявовци наоколо и когато приключи с ремонтите започна да ги кани на сладки приказки. Правеше чай и вкусни сладки и ги разпитваше за отминалите години. Понякога й разказваха разни истории, друг път запяваха забравени песни а тя все си записваше нещо ту в един дебел тефтер, ту в телефона си.
Така в раздумки под старата асма се изниза лятото.

Един ден метна раничката си през рамо и замина за града.
Казаха си- отмина й мерака да живее на село. Поговориха два три дена за нея и потънаха в предишното си еднообразие.

Когато се появи отново след седмица я гледаха пак така учудено както в първите дни когато пристигна преди година.
Този път раничкага й беше заменена с голяма чанта.

Набързо изпече курабийки, направи чай и повика всички съседи.

Когато се събраха тя отвори чантата и извади цяла камара книги.
Хората я гледаха изумени, а тя на всекиго подаваше по една книга и се усмихваше мълчаливо.

Изведнъж очите на всички грейнаха. Не можеха да повярват какво се случва.
Това беше книга за тяхното село, за тяхното минало, за техните песни и за тях самите.