[MЛ5 ] Битката

Day 4,412, 11:40 Published in Bulgaria Bulgaria by Rand Al Cauthon

Здрасти,

Аз съм Перин Айбара и това е част от моя журнал.


Ден: Нямам идея вече.. Това нещо продължи прекалено дълго.

Погледнах другите двама в шатрата. Единият бе висок, с червена коса, опасен поглед. Нещо в него крещеше лудост и омраза. Едната му ръка липсваше, другата стискаше дръжката на меч с чаплата. До него самоуверено се усмихваше ганералът ни Мат Каутон. Eдното око му го нямаше и беше покрито с пиратска превръзка , както биха казали в моето измерение. Двамата много се различаваха. Високият червенокос индивид отвсякъде приличаше на цар или император. На главата му имаше корона от мечове, малки мечове и тръни, които се впиваха в кожата му, сякаш да напомнят за тежестта на бремето, което носи. Това е Ранд Ал Тор. Аз? Аз не знаех как съм се озовал в тази ситуация. Погледнах отново навън към равнината и лагера ни. Докъдето поглед ми стига, равнина и палатките на воините ни. Отсреща може би имаше около километър разстояние, море от тролоци , създания на тъмния. Някои имаха полумесец на челата, други вееха древното знаме със синьо и бяло, трети веехеа знака на техния Властелин на мрака Здлеми. Въобще не се чувствах на място в този ден. Единственото, което можех да предложа този ден, бяха вълците, които ме следваха, и брадвата си.

Мат, какъв е планът? - попита Ранд, мръщейки се.
По-лесно е отколкото изглежда. Само трябва да издържим, докато дойдат съюзниците ни. Имам няколко много гадни изненади за тях. - каза генералът, продължавайки да се усмихва
Добре, добре. Сърбят ме ръцете вече. Готов съм да използвам бел фир, ако трябва. Тролоците на Майт и Здлеми нямат чувства, все едно че са кукли, пф. Нямам никакви скрупули за тях, ще използвам каквото е нужно.
Драконите готови ли са да летят, Мат? - погледнах ухиленият психопат.
А, разбира се . Имахме своите различия, но те винаги са готови да се бият за родината. Всеки има какво да загуби, дори и тези огромни люспести копелета. А! Ето го и него - Мат се обърна, правейки дълбок саркастичен поклон към мъжа, който тъкмо влизаше в шатрата.
Василев ни огледа от глава до пети. Като всеки дракон той бе изключително арогантен. Затова и не се понасяхме с тях. Ранд и Мат бяха най-откачените войни, които познавам, но тях поне ги разбирах. Драконите? По-скоро не.
Здравейте, момчета! Ние сме готови! Като гледам налудничавия поглед на Ранд и мазната усмивка на Мат, чак ме е страх да питам какво сте им подготвили.
Ах, мисля че ще ти хареса една от изненадите. Мачин Шин, Вятъра е днес сред нас. Готов е да хвърли всичко. Мисля да го използвам максимално. Почти толкова луд е колкото Ранд. - каза Мат, поглеждайки към Ранд.
Kръв и пепел! Нека не се бавим! - изръмжа Ранд и продължи към изхода.
Оф да му … - промълвих аз и го последвах.
Чух тихия смях на Василев зад мен и почти усетих арогантната усмивка на Мат, сякаш нещо дълбаеше в гърба ми. Заклевам се, в този момент аз май бях най-нормалният сред генералите ни. Забързахме крачка след Ранд, докато не стигнахме първите редици от артилерия на бойното поле. Погледнах на запад и на изток, до където ми стигаше погледът. Имаше три редици артилерия, готови да стрелят всеки един момент. И ето го, командира им, известен с прецизните си удари и почти хирургична точност.
Хм, време беше. Почнах да се чудя дали ще се появите. - каза Док. - Едвам държим Вятъра. Трябва да ги ударим сега.
Ранд огледа редиците, пред артилерията имаше десет легиона тежки конници, на челото им стоеше Вятъра. Срещу тях бавно напредваше море от Тролоци, кукли на Майта и Леми.
Давай, Док! Сега или никога! Жаден съм за кръв! - изкрещя Ранд.
Разбира се. - спокоен и гледайки към врага, Док вдигна дясната си ръка… И рязко отсече. Хиляда оръдия изреваха като едно. Пак и пак и пак!!!
Първите тролоци се приближаваха! Изведнъж земята под тях сякаш се срина и хиляди заглъзнаха в тиня и кал. Артилерията продължаваше да бие по тях.
ЛЕТИ, ВЕТРЕ! - изкрещя Мат.
И като един цялата тежка конница на Вятъра се понесе напред към ордите. Кръв, че и писъци покриха цялото поле.
Мой ред е. - каза Ранд, вадейки меча с Чаплата, изрева и се втурна напред в мелето, мълнии и огнени кълба по пътя му.
Десет, петнайсет минути, половин час, един час минаха. В далечината артилерията на Док биеше в най-отдалечените редици на врага, тези с полумесец на челата. Виждах го, че иска директно сам да влезе. Но знаех, че е мой ред. После драконите на Василев. Поех си дълбоко въздух, нададох вой и зад мен се чу воят на още хиляда вълка, всеки един голям колкото бик, със зъби като ками. На челата им имаше слънце.
Идем, българи, идем! Македония е с вас.



Надявам се ви хареса. 🙂 Нахвърлях го днес това.