Аз помня!!!
Sollam
🙂
Тази статия е за Конкурса на Министерството на Образованието:
"Мила Родино": https://www.erepublik.com/en/article/-1344-2611301/1/20
,но не участва в класирането!
Приятно четене!
🙂
Преди години, когато чух „притчата”, че истинският вкус на всяко ястие може да бъде усетен само и единствено в родното му място, погледнах събеседника си доста недоверчиво. Възможно е и да съм се усмихнал иронично. Не си спомням. Но в този момент, едва ли имаше по-ярък пример за неподправен малчугански скептицизъм, от живеещия в мен. Сега, години по-късно смея да твърдя, че няма по-вкусен кроасан от отхапания със сутрешно кафе във Франция, нито по-вкусна паеля от изядената на Испанското крайбрежие.
Тогава не си давах сметка, че вечерята със зелева чорба с праз и червен пипер в Германия, никога не би имала вкуса на праз, току що изваден от българската земя или пък на прясно наточена чорба от старата бъчва на дядо. Дори вкусът на зелената туршия, донесена с мерак от родината, беше по-скоро апатичен и още толкова разочароващ. И колкото и да си блъсках главата, търсейки причината ту в олиото, ту в хапката топъл самун, който вече не можеш да намериш и у нас, все нещо ми убягваше.
Някои биха твърдели, че ключът е в точните пропорции или в качеството на различните продукти, но уви баба ми, (лека й пръст), не готвеше с грамажи. Да, склонен съм да се съглася, че тогавашната щипка сол, беше щипка сол за цяла България. Днес често се случва вкусът от щипка дадена сол, да съответства на супена лъжица от друга, но едва ли причината се криеше в палитрата от качества на „Млада” или „Стара планина”.
„- На баба ти камъни да й донеса, пак ще намери, какво да сготви!” – казваше дядо ми.
И беше прав. Баба ми правеше супа само от пилешки крака и глава, които друг освен нея не трябваше да яде.
🙂
За някои от вас това най-вероятно би бил един най-обикновен пилешки бульон, но за мен си беше и си остана най-вкусната от всички най-вкусни супи по света. Всъщност, ако трябва да съм напълно откровен, не мога да не призная, че като първороден внук в семейството, бях обграден от куп вкусотии. Първото, за което се сещам е запържената хапка в олиото, след това и за „ядеца”-а от запръжката на пилето и накрая за малкото парченце от домашно приготвена наденица. За разлика от мен – на баба момчето, останалите трябваше дълго да търсят техните парченца из манджата с картофки и доматен сос.
🙂
И тогава въпросът, дали бях глезеник на съдбата или на бабината любов, беше по-скоро прозаичен. Всеки път, когато започнеше с приготовленията в кухничката бях залепен за престилката й, подвластен на уханието от гозбите й. А съдбата... Съдбата беше мерудията на баба върху парещия комат.
Преди се чудех, дали уюта не е бил част от вкуса на ястието. Друг път се питах, дали разковничето не се крие в аромата, пръскан из стаичката или в хаотичния ритъм на дървата, тананикащи в печката. По-късно установих, че колкото и да надувам парното тук, уютът живеещ в спомените ми, никога няма да се върне при мен – в моята стая, в моята кухня, в моя реален живот.
Чак тогава с болка осъзнах, че бабиното гърне с боба с пръжки никога вече няма да закъркори. Тенджерата й няма да въздиша уморено по цели дни, а зимата да ухае на печена ябълка, дюля или слънчасал градински картоф. Само аз - последният оцелял от съпреживяния сън, щях да продължа да живея в илюзията си за уют.
Остана ми единствено утешението, че щипката бабина любов винаги ще живее в мен, защото... Защото любовта е и съпричастност, а съпричастността е кълна, който рано или късно ще се прероди в традиция. Защото не друг, а аз бях завиващият бакърения съд с катмите с одеалото. Пак аз им рецитирах дълго и неуморно, за да втасат по-бързо. А, когато баба ми подхвърлеше, че без песен няма никакъв шанс да кипнат скоро, дори и им припявах:
„Прела баба, прела баба...”
И тогава на мен се падаше честта да намажа сача с парцалчето с мас.
А в редките случаи, в които бях послушен за час, (максимум два), дори да излея катмата с чирпака в катранения скут на сача.
... И никой, и нищо по света не би могло да притъпи мекия и топъл вкус от катмите на баба в устата ми, нито избърше маслото, стичащо се и днес по брадичката ми.
Comments
Уау! Насълзиха ми се очите, човек.
Е,де!🙂
И моите 😃
Не е лесна имигрантската съдба... Не е!
Ах, е спомени 🙂 Дано и ние след време да можем да създаваме подобен уют на внуците си! Дай Боже!
Дай Боже!!!
А бе, знаех си аз, че си бабин глезльо... 😛
Страхотна статия, Солл! 🙂
Благодаря, Ема!🙂
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
Д. Дебелянов
"Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена,
Иде време за горест, иде мраз несъмнено,
А сърцето на лятото още кърви..."
К.Донков
Maleeee voglavno razbrav sto pisuvase ,mnogu nostalgic no be covek pocna da me fala nostalgia uste ne zaminat :/
U nemodchko sam, brate! Normalno!🙂
Jaooo tesko tebe 🙁 sakas da se smenime? 😃
Mozhe!🙂
07
o7
o7
o7
Сол, Сол, прекрасни спомени имаш! Леко ти завиждам даже... Жалко, че нашите деца няма да имат такова щастие и не биха ценили разни малки неща - такива, от каквито ние навремето изпадахме във въодушевление :/ За съжаление...
Кой знае, Ани?! Кой би могъл да каже?!🙂
Знам как съм се радвала на банан, портокал или краставица през зимата. На Кока Кола в сладкарницата, ако успееш да се вредиш за някоя от заветните бутилки при някое от редките зареждания. Като малко по-голяма умирах от щастие, ако се сдобиех с отрязана страничка от западно метъл списание (обикновено срещу 5лв - толкова вървяха) с някоя от любимите ми групи. Да не говорим за касетка с цветна обложка, па макар и с ужасяващо качество. Кое днешно дете може да се зарадва на нещо подобно?
Друго е да чакаш Данчо стълбицата четвъртък вечер или Томата с "Пулсиращите ноти", за да натиснеш за запис.🙂 А и първите сини пластмасови плочи с песни на "Пинк Флойд" изрязох от руско списание.🙂 Беше неповторимо изживяване на 45 оборота!😁)
Много добър както винаги!!!
o7
😢
Добро!
Надявам се да е твое,уникално е 🙂
Да. По принцип не поствам чужди неща. Драснах го сноци набързо, заради екипа на МнМ.
Благодаря!🙂
Знаеш ли, че имаме еднакви спомени, макар и бабите ни да са различни?!
Благодаря!
Не съм се и съмнявал, Вальо.🙂
Някои неща си личат от разстояние.🙂
И аз Благодаря!
vo7 xD
Майчице, колко хубаво..!
Благодаря!
Мерси, Акага!🙂
Върна ме 40 години назад...
Струваше си да го прочета!
Ма ти си бил д,рът ли, бре?🙂
Ей, ся разбрах откъде ти е руския!😁)
Вече съм пенсионер, остарях...
Душата да е млада, душата!😁)
Аз, такива спомени нямам, за съжаление...
Израстнах на бул"Скобелев", между Руски паметник 5 -те кьошета...
Имаше алея с кестени, която разделяше булеварда...там играехме футбол
Минаваше един тролей номер 5, май беше, на половин час, коли...? още по- рядко...🙂
Всяка нощ миеха улиците с едни големи , зелени макари с маркуч...
Гледах, като строиха моста между паметника и " Стамболийски", гледах и когато го взривиха...
Гледам и не вярвам на очите си....!
Българийо.....???????
Буржоа си бил явно един вид!😁)
И аз като теб винаги съм съжалявал, че нямам село!
Благодаря за спомените! 🙂
Наистина сега всичките тези моменти ми се струват като сън!
Какво ли не бих дал, за да се върна само още един ден в тези времена.
Един поздрав от мен.
https://www.youtube.com/watch?v=KljYQz6QLrU
Любимото ми! Затова и постнах на бакалина текста.
Много Благодаря!🙂
Разчувствах се ...
Благодаря!
Значи си чувствена жена!🙂
v
Невероятно! И само как уцели момента.... Благодаря ти, приятелю!
Благодаря, приятелю!🙂
Явно, както уцелих и мен с този конкурс. Доста лесно, бързо и някак непринудено се получи.
Ако трябва да използвам една извесна реклама от преди време на едни шпекови салами за основа ще се получи следното:
Красотата е простите неща, Санчо, като баницата, която така лекомислено нагъваш.
ПП.: Няма смисъл да казвам, че ми хареса и ме накара да се замисля за дребните неща, които правят живота ни по-цветен
Радвам се!🙂
Уникално .... божествената мисъл за миналото.... а минаха 30 години и останаха само спомените за катмите и печката на дърва...... и баба .... благодаря ти за уникалното пътуване назад във времето на безгрижен и неповторим детски живот. Имаш уникален талант!
Благодаря!
Домъчня ми за моите баба и дядо, за родния край! Носталгия по прекрасното детство! Чудесна творба, точно в сърцето и душата!