Join the new world

х х х

Колибата на Магда лечителката се намираше в една долина, сгушена в подножието на Змеев връх. До там водеше тясна козя пътека през малини и бъзови храсти. Един час ходене по стръмното си беше доста за мене, но си струваше. Всеки разговор с вълшебницата беше наистина вълшебен и минаваше неусетно.
- Влез!- чу се гласът на Магда, преди да съм потропал на вратата.- Имам чай от ягодови листа с мед и къпинови сладки.
- Хм, хм – пристъпих притеснено прага – Както винаги – знаеш кой идва.
- Тъй е, тъкачо на приказки.- отвърна тя, като ме стрелна с поглед през рамо, докато наливаше чая.
- Как... как ме нарече? – запелтечих аз.
Магда не отвърна, докато не сервира всичко, което бе приготвила, без да забрави сребърните лъжички и каничката с мляко. После седна и ме погледна в очите.
- Ти си странна порода. Идват в нашата страна понякога такива като теб- тъкачи на приказки. Те създават събитията и сами участват в тях. Странниците изтъкват нишките на съдбата на приказния ни свят.
- Не може ли и без тях? – възразих, като разбърках меда в чашата си.
- Не, те изтъкават случките. Но помни- уменията им могат да бъдат използвани за добро или зло.
Опитах от вкусния сладкиш и кимнах, замислен над разказаното. Беше по-трудно смилаемо от закуската. Като станах от масата, Магда извади от раклата си един медальон с капаче.
- Вземи го! – окачи го тя на врата ми. – Е, усещаш ли нещо?
Повдигнах рамене, усетил странна топлина, успокояваща като летен бриз.
- Когато станеш готов, с камъка на медальона ще виждаш този, който пожелаеш.
Пази се, тъкачо на приказки!
Тръгнах си към дома, мислейки си над думите на лечителката. „Хайде де- тъкач на приказки! Какво ли ще е това?”
Но ето, че само след три дни любопитството надделя и отворих капачето на медальона.
Сребриста светлина плисна от кристала и виждах през очите на принца ...
... Руините на храма бяха съвсем близо до селото на Пиволей. Виждаше се как Злати изкачва един хълм и погледът му намира своята цел на втория баир.
- Ех, ако знаех какво търся – нямаше да изгубя цяла седмица .- въздъхна той.
Принцът се заизкачва към светилището. Вече можеше да се види кръглата постройка с колони, която бе обрасла с бръшлян. Другите сгради не бяха оцелели от времето и трудно по основите им можеше да се гадае за какво са служили.
- Помощ, помощ! – чу се глас съвсем наблизо.
Злати остави торбата си до входа на храма и се затича към виковете.
Само на няколко колони зад входа той видя тяло, пленено от дебели лиани. Беше рицар в пълни доспехи, който не можеше да помръдне от хватката на растенията.
- Какво се е случило с теб ? – попита младежът, като напразно се опитваше да освободи рицаря от зеления ад. – Чудно, не се махат.
- Лош късмет – ето какво! – троснато отвърна пленникът. – Избрах грешен меч.
- Какво имаш в предвид? – недоумяващо попита Злати.
- Ето- не виждаш ли табелата? Ако аз нямам късмет, ти пък си сляп...
И наистина – точно зад главата на мърморкото имаше каменен надпис:
Който със верен меч се сдобие,
той злато във духа си ще открие.
- И – какво? Явно – не си открил...
- Ти май не си само сляп, но и глупав! – ядоса се рицарят.- Вътре има един куп мечове, но само един е вълшебен. Пимислих си, че е златният, ама ... Я по- добре ми дай малко вода!
Злати изпълни молбата и прекрачи прага на храма. В сумрака горяха свещи, очертаващи подиум, но който бяха поставени най-различни по форма и големина мечове. Две светещи еднакви лица се носеха зад олтара. Едното бе намръщено, а другото –усмихнато.
- Хайде, избирай младежо! Не е страшно! – рече едната глава.
- Давай, не се мотай! – допълни другата.
Принцът коленичи и оглеждаше мечовете от горе до долу. Внезапно той си спомни думите на Магда. „ Не всичко, което се вижда е такова. Взри се в същината му.”
Злати затвори очи и се концентрира. Ръката му сама намери един ръждясал меч с камък на дръжката.
„ Истината.” – помисли си той.- „ Истината, истината...”
Поривът го накара да сграбчи меча и да го вдигне под разочарованите погледи на двете призрачни лица. И тогава стана чудото.
Ръждивият меч се изпълни със златна светлина. Злати усещаше как тази магия избликва от сърцето му, преминава в дясната длан и се влива в меча.
- Ура, позна! – каза веселата глава.
- Ау, позна! – намръщи се другата.
Момъкът се усмихна и с меча в ръка излезе на дневна светлина.
- Ей, ей- да не ме забрави ? – обади се рицарят сред зеления си капан.
- Сега ще видим колко е вълшебен! – рече решително Злати и с един удар освободи пленника. Лианите изпищяха и се скриха в сумрака.
- Много благодаря! – изправи се ръждясалия от лежане войн, като се здрависаха.- Аз съм Борил. Случайно да имаш и нещо за ядене?
Изморени от приключението, двамата юнаци си напалиха огън и си поделиха една оризова питка със сирене....
.... А пък аз затворих капачето на медальона. Наистина, много нужна вещ! Но една мисъл ме глождеше. Наистина ли съм тъкач на приказки? Ама че работа? И изобщо – що за работа е това тъкането? Аз една губерка не мога да вдена...