Древните Български Хроники: Част 3: Легендата за снопа пръчки

Day 1,690, 10:49 Published in Bulgaria South Korea by Rokamball
Българите седят в ядрото на европейската цивилизация
проф. Норман Дейвис



Древните Български Хроники: Част 1: Началото

Древните Български Хроники: Част 2: Унгареца продължава разказа си

Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент. Прекрачвайки от старата в новата ера, българите прекрачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 година след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!

Вий, вика унгарецът, и тази България не броите, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата – или народът, който е основал всичките тези български държави? Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.

Това за образованието не го казвам случайно, вика унгарецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.

Тъй че напразно вий се отричате от старобългарите, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания. За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето, българите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни българи изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко” с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.



Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден. Унгарецът си пое дъх и продължи:

- Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите. В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, основал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „Страната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала. Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл:



- Синове мои, свършват земните ми дни.
- Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще правим без тебе?
- Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който лежал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.
- Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -казал му Кубрат.
Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото.
- Не мога – рекъл, – тате.
- Нека опитат и другите – казал Кубрат.
Опитали един по един и другите четирима синове на Кубрат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.
- Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат.
Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една.
- Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може.
- Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви победи. Разбрахте ли?
- Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петимата му синове.
- Какво разбрахте?
- Съединението прави силата.
Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и издъхнал.

Тези хубави думи „Съединението прави силата” вий сте ги изписали и върху герба си, но тежко ви и горко, ако спазвате този завет като Кубратовите синове. Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.

- По старшинство на мен се пада – казал Батбаян.
- Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четиримата му горди братя.

На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.

Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.

- Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян.
- Аз поемам на север – казал Котраг.
- Аз на юг – казал Аспарух.
- Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер.
- Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек. И поели в четирите посоки на света.



Основен източник: „Български хроники”, Т. І, С. 2007 – Стефан Цанев