Join the new world

Слънцето плавно слизаше надолу някъде зад далечните възвишения.

Лъчите му все още се подаваха над столичният град и осветяваха минаретата му.

Торк Ал’Буджрак беше необичайно развълнуван.

Градът беше препълнен от голямо множество мъже във военни униформи и други в бляскави роби.

Султан Торк III Бундунар очакваше завръщането на сина си.

Принц Амурай беше единственият син на султанът, но поради своя провал в залавянето на крал Валериус в завладяването на Кордия бе прогонен от баща си.

Амурай се скита из торкистките и египетски пустини с години, докато накрая не бе повикан да участва в атаката над Мереления.

Първоначалната атака над Синай бе донесла и бащината му прошка. Принц Амурай бе поставен на предните редове на пехотата и се прояви с голяма храброст при първите сблъсъци с християнските войски в Синай.

Благодарение на Амурай бяха превзети множество градове в източен Синай и управителят на областта.

След като Торк Бундунар бе научил за действията и решителността на сина си, реши да прояви милост и изпрати за него хора, които да го върнат у дома.

***

Амурай вървеше с тежка стъпка по големият коридор на бащиният си дворец. На гърба си той носеше дълго пурпурно наметало, високи черни ботуши и парадна войнишка униформа с няколко ордени по гърдите си.

Лицето му беше обръснато и гъстата му голяма черна брада вече я нямаше, което придаваше свежест на това набръчкано, покрито с рани от времето си в армията и времето прекарано в скитане лице, а около лявото му око имаше голям кафеникав белег причинен от изгаряне. Амурай беше все още млад и в разгара на силите си. Едва двадесет и осем годишен той беше преживял неща, които повечето хора не биха си представили.
Той беше висш военен, престолонаследник, гордостта на баща си и модел за подражание от народа си. Той също беше и изгнаник, скитник и дори роб. Сега когато получи прошката на баща си той отиваше да я получи и на живо на специалната вечеря, която султан Торк Бундунар бе организирал за неговото завръщане.

Амурай не забрави годините на унижение и омърсена чест, но беше намерил сили да се представи отново в стария си дом – Торк Ал’Буджрак и султанския дворец.
Сега когато му предстоеше да се срещне с баща си очи в очи след години на омерзение и изгнание той събираше смелост да бъде посрещнат от строгият султан и любимата му дъщеря – Айкура, която противно на останалите ислямски страни в историята беше на чело на вътрешните афери на султанатът.

***

Амурай стигна големите златни врати в краят на коридора. Стражата, която пазеше отвън отвори вратите и пред него се представи голямо помещение с една голяма маса в средата обградена от седнали хора. В края на масата стоеше самият султан, от негово ляво беше Айкура, която бе облечена в черна рокля с червени ленти и златни украшения във формата на пламък. Останалите на масата бяха приближени до султана военачалници, аристократи и други важни люде.

Амурай пристъпи в голямата стая, чиято източна страна бе изцяло изградена от големи прозорци, които изкривяваха слънчевата светлина в червено.

Торк Бундунар облечен в черна роба, бяло наметало, униформа на висш военен и голям червен фес повдигна леко ръка към свободното място от дясната си страна и отвори уста.

,,Принц Амурай, добре дошъл!” – султана поздрави сина си - ,,Моля, заемете мястото си.”

След като стигна до дясната страна на баща си, Амурай се поклони и зае мястото си.

Завърналият се принц беше развълнуван от фактът, че баща му го бе приел не само обратно в дома си, но и му бе позволил да седне от неговата дясна страна, което по торкистки обичай означаваше, че той бе неговата дясна ръка и следователно доверена страна.

Султана се изправи взимайки чаша бяло вино, която вдигна високо над главата си и със силен и страшен глас започна - ,,Принц Амурай! Твоите действия и проявената храброст помогнаха на нашите войски да завземат източен Синай и отвориха пътя за Южния континент. Днес ще пия за моят завърнал се син, от когото никога преди не съм бил по-горд!” , след което доближи чашата до лицето си и след като изчака всички останали да се изправят и да направят същото – отпи.

Принцеса Айкура обърна поглед към брат си и го попита - ,,Принц Амурай, как сте? Как Ви се струва Торк Ал’Буджрак?”, след което притвори леко очи и с лека лукава усмивка гледаше предизвикателно към него.

Амурай затвори очи за момент, спомняйки си денят в който бе прогонен от столицата, всички трудности, които бе преживял през тези години и накрая си спомни за чувството, което се бе породило в душата му при завръщането си в Торк Ал’Буджрак и отвори очи.

Без да поглежда към Айкура, принцът отговори - ,,Радостен. Градът е хубав както винаги.”

Султан Торк Бундунар леко се усмихна, но усмивката му остана незабелязана от голямата му черна брада и проговори.

,,Господа, утре по същото време ще Ви очаквам в тази зала. Нужно е да бъде проведено военно съвещание за бъдещето на кампанията срещу империята на неверниците”.

Скоро вечерята приключи и всички се разотидоха.

Амурай се бе запътил към своят кът в двореца. Кът който бе празен цели седем години. Минавайки покрай големите колони на дворецът Амурай си спомни за детските години тук, когато майка му все още бе в дворецът и го разхождаше наоколо.

Последният спомен за майка му беше от една нощ, в която султанът ѝ беше гневен, заканвайки се да я убие. След това той никога не я видя отново.

Ето и голямата бяла врата със щрихи от основаването на Торк Ал’Буджрак. Това бяха и неговите покои.

Амурай натисна дръжката на вратата и тя се отвори.

Пред него се откри стаята му такава каквато си я спомняше в деня когато бе прогонен.

Той влезе вътре.

,,Добре дошъл Амурай.” – чу се тих, спокоен женски глас.

Амурай се обърна.

Очите му бяха втренчени направо и не помръднаха.

Отстрани на един червен стол стоеше младо, красиво момиче на около двадесет и пет годишна възраст, чиято коса бе скъсена и леко падаше по главата и тънкият ѝ врат.

Това беше Мая.

Мая беше дъщеря на един важен граф от Кордия, който бе предал родината си в замяна на придобиване аристократичен статус за себе си и семейството си. Мая бе и младежката любов на Амурай.

,,Мая? Какво правиш тук?” – попита Амурай със студен и равнодушен тон на гласа.

-,,Аз живея в този дворец, Амурай.” – отвърна Мая.

Амурай не спираше да я гледа.

,,Мислех, че баща ми те прогони извън двореца след като бе прогонил и мен.” – каза Амурай, придавайки някаква важност на този факт, че Мая беше изгонена от султанския дом преди години.

-,,Бях прогонена за малко. Баща ти, Бог да го поживи, бе заблуден от някой си недоброжелател, но след като разбра ме върна.” – спокойно отвърна Мая.

,,Аз си мислих, че е защото си християнка.” – отвърна Амурай, отвръщайки поглед настрана и запътвайки се към големият прозорец остреща.

-,,Какво общо има вярата ми? Мислех си, че ще се зарадваш да ме видиш…” – с леко плачлив глас отвърна тя.

Амурай вече не гледаше към нея, той гледаше към ширната градина простираща се пред очите му, осветена от големите пламъци на двореца. Султанският дворец впрочем бе осветен от големи огньове, които винаги предаваха някакво чувство на величие и страхопочитание към стопанинът на този дворец.

,,Амурай…” – обади се отново Мая.

-,,Баща ми ме прие обратно. И не само това! Той дори ме прие като свой любим син. Прие ме от своята дясна страна на събранието – събрание, което е направил за мен! Горд съм. Радостен съм. Баща ми е горд с мен! Това ме радва Мая.” – равнодушно, спокойно и бавно говореше Амурай без да поглежда към бледото момиче.

Мая се изправи и се приближи до Амурай.

Тя сложи ръцете на раменете му.

,,Амурай, знаеш че винаги съм те подкрепяла. Ако имаш нужда от нещо само ми кажи.” – тихо прошепна в ухото на принцът момичето.

-,,Знам, но не ме обичаш. Всичко е по сметка. Баща ти искаше да те омъжи за мен, а на баща ми вече му е все тая.” – отвърна Амурай.

,,Така е. Но все пак те чаках.” – отвърна Мая и след като видя, че Амурай искаше да бъде сам, напусна стаята му.

Амурай не се обърна за да я погледне нито за да я изпрати. Той беше потънал в мисли.

***

Амурай сънуваше.

Той беше в една малка таверна в Александрия. Там той за пръв път изпита какво е милосърдие. Амурай нямаше пари нито храна. Той умираше. Една жена се доближи до него и извади от малкото ѝ останали пари и му даде няколко монети, с които можеше да си купи нещо за ядене.

Той се събуди.

,,Защо си спомням тази християнка?” помисли си той.

Сега той си спомни атаката над Мереления. Спомените му от нея бяха като на лента пред очите му.

Бягаха хора пред очите му. Лицата им бяха ужасени. Той размахваше ятагана си и посичаше човек след човек, все безпомощни и невинни.

После си спомни един старец с пушка. Старецът явно защитаваше домът си и бе успял да го рани в рамото.
Амурай го съсече на две.

,,Не!” – извика той и се просна безпомощно на леглото си.

Амурай не можеше да намери мир в душата си.

Да удовлетвори строгият си баща, но да загуби себе си, или да следва своя път, но да предаде доверието на баща си, което едва си бе върнал.

Той заспа както се беше проснал на леглото и спа цяла нощ.

Следва продължение…