Join the new world

Тази статия е за Мастиленият Лабиринт 5

---

Тя и Той - Вдъхновението "Любов"

Времената бяха трудни, живота скъп, а любовта и приятелствата почти невъзможни. Тези напрегнати и убиващи човешките чувства у хората времена, бяха толкова тегави, че ежедневно по месарниците, хлебопекарниците и магизините за дрехи ставаха сбивания. Клиентите се караха за мястото си на километричните опашки, ядосваха се на продавачите за високите цени и често се срещаха сълзи в очите им, когато нямаха нужният брой пари, за да купят нужното им. Не стигаше това, че цените постоянно се вдигаха, но и работните места бяха малко, а заплатите толкова ниски, че трудно стигаха за добра и топла храна. Улиците бяха пълни със скитащи се бездомни мъже, жени и дори малки дечица. С изпокъсани дрехи, оскъдни и тънки, те се лутаха из непочистените улици и се молеха на по-богатите от тях за милостиня.



Янко и Стефани бяха млада двойка, сключила мирно и тихо брак предната зима. Живееха на последният етаж от пет етажна сграда почти до центъра на града. Улицата им беше постоянно пълна с навалица от хора. Такива, които лежаха върху студените тротоари и чакащи някой да обърне внимание на написаното върху малко късче картон. Както и хора, които прииждаха за да посетят магазините, където цените бяха с няколко стотинки по-евтини.
Стълбището, по което всекидневно тичаше Янко, за да отиде на време за работа, беше с олющни стени и нестабилен парапет. Но техният апартамент беше чист, добре поддържан от домакинята и безкрайно уютен. Това разбира се струваше много и почти всичките пари, които изкарваше Янко, се влагаха в това мъничко, но приятно жилище, което сплотяваше още повече младото семейство. Оставаха достатъчно за хляб, ориз, картофи, а ако бяха пестеливи и месо.

Освен богатството на искрената любов, те имаха и няколко скъпи вещи. Янко притежаваше златен часовник, наследство от дядо му Кирил, който беше спасил по време на Първата Световна Война. Подари му го в последните си мигове на тази земя, както и думите, че единствено любовта е по-скъпа от този дар. Младежът, го пазеше както очите си. Почти никога не го носеше на ръката си от страх, че някъде из тъмните улички ще го причакат бандити. А той много добре знаеше какво означава това, защото не веднъж му се беше случвало да се връща вкъщи с насинени очи и грамадни оттоци по гърба. Стефани от своя страна криеше малко златно сърчице с красив синкав диамант, изкован в средата му. То беше подарък от сестрите й, които продадоха своите сребърни обици за този ценен сватбен подарък. Нямаше верижка за него и затова го пазеше в дървена кутийка, над камината, точно до сватбените им снимки и кутията с часовника на Янко.

Денят на влюбените идваше, оставаше само един ден.
Янко вече се бе върнал от работа и лежеше смирено в леглото. Почти заспиваше. Но съпругата му трепереше пред прозорците в кухнята, гледайки магазините навън. Не трепереше от студ, а от страх. Беше я страх как и дали въобще ще може да събере парите за подаръка, който искаше да купи на мъжа си за първият им Св. Валентин като семейство.


На вън вече се разсъмваше.
Стефани се събуди заедно с мъжа си. Приготви му сутрешната закуска, съставена от две твърдо сварени яйца, резанче кашкавал, който пестяха зареди високата му цена, коматче хляб и чаша горещ чай от овчарски босилек - мащерка. Младата девойка постоянно му се усмихваше, но неговите устните стояха сковани, едва се помръдваха, за да отвърнат и те.

- Днес ще купя кафе, мила. - заяви Янко.
- Да,да! Моля те, жадувам за аромата му.

Янко пусна една лека усмивка, която едва се забелязваше.

-Струва ми се, че имаме достатъчно спестени пари, а и е празник все пак. - заяви главата на семейството.

Янко стана от мястото си. Съпругата му помогна да облече палтото си и го изпрати на вратата. Той изглеждаше замислен и мрачен, крачеше бързо и нервно надолу по стълбището. Стефани затвори вратата и побърза да застане пред камината, в която пламакът танцуваше красивият си танц. Постоя така умислена за около десетина минути и изведнъж се усмихна. Беше решила да купи така желаните от Янко инструменти за ремонтиране на скъпия му, античен часовник. Така нямаше да ходи постоянно при часовникаря за поправка, а щеше сам да работи над него, което беше хобито на дядо му Кирил. Беше спестила малко парички, които се надяваше, че ще й стигнат.
Стефани изкочи от сградата и се затича по улицата, препускайки като сърничка. Намери с очи магазина, където продаваха части за часовници както и инструментите, които тя бе решила да купи.Влезна през тежката врата и изкара спестените й пари на тезгяха и погледна към продавача.

-Какво ще желаете, госпожо? - попита през усмивка сивокосият продавач.
-Кутията с инструменти , мъжът ми толкова ще се зарадва...

Но той я прекъсна с тежък глас и думи, които тя никак не искаше да чува.

-Но... съжалявам госпожо, парите изобщо не са достатъчни. Ето вижте цената.

Очите на младата девойка се напълниха. Как щеше да купи този подарък. Парите не й достигаха и то с много. Не вярваше, че тази кутийка ще бъде толкова скъпа.

- Благодаря ви, господине. Лек ден!

Тя излезна замислена на улицата. Вече вървеше бавно, почти да спре по средата на платното. Имаше само един начин да намери пари, за да закупи подаръка на съпруга си. С Янко отдавна имаха спор, че няма да продават златното сърчице, което би им послужило, ако някога останат без прехрана и подслон. Но тя бе решила твърдо, че иска да зарадва обичта на живота си, пък каквото и да й струваше това. Дори това да означаваше, че ще дойде този момент, в който ще гладуват на улицата, както много от съгражданите им.
Влезна като хала през входната врата на апартамента им и грабна кутийката, чийто съдържание беше сърчицето, подарено от сестрите й. Затвори врата зад себе си, заключи и забяга по стълбите. Искаше да е навреме преди златарят да си тръгне. Той беше дебел мустакат старец, който идваше за час-два в ателието си. След това се местеше в другото си ателие в центъра на града, където клиентите изобилстваха.

Продала вече ценният подарък от обичаните й сестрички, Стефани се запъти обратно към магазина за инструменти. Този път влезна уверена и със самодоволна усмивка. Бръкна в джоба си и изкара точната сума за кутията, за която преди по-малко от половин час нямаше.

-Здравейте отново, красива госпожо! - приветства я старецът. - Виждам, че все пак имате парите.
-Хахаха, да имам ги, разбира се! - отвърна през смях красивата, русокоска.
-Мъжът ви е щастливец! Ето, заповядвайте.

След като подари още една ослепителна усмивка на стария продавач, Стефани взе в ръцете си кутията и излезна.

...

Часът вече беше девет. На вън отдавна беше мръкнало, но Янко все още го нямаше. Винаги се прибираше на време, но този път беше закъснял с половин час. Това озадачаваше и притесняваше толква много Стефани. Какво ли не й минваше през главата. Дали няма да се ядоса за това, че е продала сърчицето, въпреки изричните думи на съпруга си, дали нямаше да се скарат жестоко, дали щеше да продължи да й вярва и да я обича... тези мисли убиваха иначе красивото й лице, чрез оръжието на бръчките върху намръщеното й чело.
Чуха се скърцащите звуци на тежки стъпки по дървеното стълбище. Тя го позна веднага. Направи набързо последни приготовления на вечерята, която беше наготвила, запали свещта по средата на масата и отиде да отключи входната врата. Янко влезна бавно през вратата. Стефани го посрещна с подаръка си за Св. Валентин и с радостна усмивка.

-Здравей, слънце! Знам, че не можем да си позволим, но аз те обичам толкова много...

Усмивката й замръзна при погледа на Янко.

-Но как успя да го купиш? От къде намери пари? Това нещо тук е скъпо...
-Съжалявам скъпи, разбрахме се, че няма да продаваме златното сърчице, но исках да те зарадвам, защото твоята усмивка и любов са всичко за мен! - отговори русокосата девойка.

При тези думи, Янко почерня. Веждите му като тъмни облаци надвиснаха върху очите му. Сърцето на Стефани заскача бързо. Дали сега вече нямаше да се ядоса, дали лошите й мисли по-рано щяха да се окажат реалност...

При този си вид, Янко изкара от джоба на палтото си златна верижка, с перфектна плетка за златното сърчице на Стефани. Той беше продал часовника, оставен от дядо му, за да може да зарадва жена си за този светъл празник.



По мотиви на разказ от баща ми от моето детство.

---

Поздрави,
еВйника