Емоцията еРепублика. Моята гледна точка

Day 3,769, 15:39 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Ancho the Great

Най после се добрах до компютър. Иначе не е лесно да се пише статии по телефон

Чудех се каква статия да спретна по темата обявена от Таблов. Дали да е леко иронична, описвайки емоциите, които изпитва жена ми, докато ме гледа да натискам бутона "файт" или да е нещо по сериозничко. Нека е второто.

Първите си компютърни игри започнах да играя някъде преди около 33 години. То тогава и едни компютри имаше, но все пак имаше. Нямаха си даже флопидискове, а програмите, респективно игрите се зареждаха от най обикновен касетофон. Повечето от вас даже и за такава джаджа не си спомнят. А първата игра на компютър, която играх беше "шах". Натупах на два пъти на шах моя съквартирант, който иначе е голям мозък. В момента директорства някъде из Америка, с лична покана от тяхна страна. За награда ми подари цялата си библиотека шахматни книги (хич не бяха малко) и да играя на компютър. Пишеше някакви програми за училището, където учехме и му бяха дали един компютър в къщи. За сметка на това пък му помагах с алгоритмите на програмите. И от тогава ми е останало едно желание да играя компютърни игри

Игрите, които харесвам са логически, стратегически. Не си падам много по неща, където решаващо е кой ще натиска по бързо бутона файт или прецакай другарче, докато армията му е заета с нещо друго.

Та така през годините минах през различни игри. В една от тях се събрахме доста силна групичка играчи. От нулата създадохме силен отбор, помагаме си и всичко трябваше да е ОК. За съжаление, както в много игри, създателите решиха, че трябва да си правят експерименти, за сметка естествено на играчите. Тогава вкупом решихме да търсим нещо друго. Един от нас предложи еРепублик. Той вече имаше акаунт там. Решено. Станахме реферали помежду си и ето ни тук. Само че се оказа, че и тук началото не е розово. За всичко трябваше ЗЛАТО. Помня първите си изработени танкове при Ники Милев (още тогава виден олигарх и собственик на танкова фирма). Като се поогледахме, намерихме своето място в отряд Дуло. Защо го казвам всичко това? Защото без хора играта е нищо. Защото, малкия ми син, като гледа че играя играта си мисли, че е скучна, защото не вижда нищо повече от това, че натискам някакъв си червен бутон. Ама тоя червен бутон няма никакво значение. Никакво значение няма, че някой си го натискал по-бързо от мен. Никакво значение няма, че някой си си купил не знам колко си милиона злато и станал легенда. Няма значение и колко сръчен в краденето на медали си се оказал. Защото не е това тръпката. Друго е важно моето момче.

Важно е това, че чичо ти Темелко в един труден за мен момент в истинския живот, без да съм му искал нищичко, сам предложи да ми помогне. И абсолютно безвъзмездната му помощ ще ми бъде като татуировка за цял живот. В тая игра има и такива хора. Има го и чичо ти Сол, дядо ти поп и още и още.
Важно е, че кака ти Димана е учила в същия университет, като твоята сестра. А пък какви сънища сънува и разказва 🙂 Важен е и чичо ти Вальо, който независимо от тежката си професия, намира време да ни уйдисва на акълите да пише за нас, играчите статии, и не само. Важен е чичо ти Слави, който наглеждаше за няколко дни акаунта ми, докато нямах интернет, за да може днес да се похваля, че нямам пропуснат ден работа и тренировка. Важни са и другите хора в скайп чатовете ни, заради които си струва вечер след тежък ден, когато поредния маймун, задължително облечен в тъмни дрехи, е решил, че трябва да пресече в полумрак, докато очите ти с заслепени от стотици настрещни фарове, точно пред твоята кола. Нищо, че на 10 метра хората са се постарали да очертаят и осветят пешеходна пътека за такива като него. Важно е, след като се прибереш уморен в къщи и не ти се прави нищичко, не ти се гледа телевизия, не ти се яде, не ти се и говори даже, защото си си изприказвал приказките през деня, чакайки поредния доволен клиент да каже "You are a star" (не в смисъл, че съм много стар.....) Та в такива моменти идва емоцията еRepublik.
Благодаря за вниманието