"Възвисение"

Day 3,706, 07:12 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Morrpheus

Тази статия е свързана с "Мастиленият лабиринт 4" (няма да участва в класирането)

- Съжалявам, новините не са добри - каза лекарят с тон изпълнен със съчувствие, а погледа му се прехвърляше между двамата възрастни седящи от другата страна на масата. Направихме всички изследвания и трима независими експерти потвърдиха диагнозата ни. Синът ви има мозъчна смърт. Моите съболезнования…
Тягостно мълчание изпълни малката стая, а и без да е специалист човек можеше да види смазващото влияние на думите върху родителите. Хванати за ръце, лицата им бяха по-бледи от стената зад тях, а в очите им човек можеше да види отчаянието на някой, който току що е загубил смисъла на живота си.
- Съжалявам, но трябва да задам и последния си въпрос - сряза тишината, гласът, който този път сякаш вибрираше от напрежение. “Както говорихме и вчера, в дадената ситуация синът ви е много подходящ за донор. Нуждаем се от вашето съгласие за започнем експлантацията.”

“Няма го вече. Моят малък герой…” - помисли си възрастната жена и стисна още по-силно ръката на съпруга си. Отиде си така както се появи - напълно неочаквано...
Толкова много искаха да имат деца с баща му, че сякаш в даден момент тази нейна мания се превърна в болест. Извънматочна бременност стана причина да загуби едната си тръба, а тежка инфекция доведе до запушване на другата. Лекарите бяха категорични - само чудо можеше да доведе до забременяване. Методите за асистирана репродукция правеха първите си крачи, но тя беше категорична, че съдбата не бива да се насилва. Когато нещо не се получаваше по-естествен път, значи не биваше да се случва. Лекуваше депресията си с разходки в парка. Обичаше да седи на пейките, да усеща топлината на слънчевите лъчи и да наблюдава децата докато играят. Един ден наблюдавайки група деца от съседната детска градина взе и решението си - когато не можеше да има собствено дете, щеше да се посвети на всички други. Стана начална учителка. Обожаваше работата си, а децата обожаваха нея. Годините минаваха, а тя се научи да живее в мир с мъката си. И тогава се случи. След седмица, в която не можеше да разбере какво не е наред с тялото и отиде на лекар. “Бременна сте” - думите, които винаги беше мечтала да чуе. Кръстиха го Божидар. Любимото им време когато беше още малко дете, беше вечер. Тя сядаше до леглото му и му четеше най-различни истории. Любимите му бяха за различни герои. “Какво прави героите такива, мамо?” питаше всеки път, а очите му горяха от любопитство. “Някой ден ще разбера…”. После дойде училището и Божидар стана нейният малък герой. Печелеше състезание след състезание с отличната си физика, мозъкът му се справяше с лекота с най-трудните задачи, научи почти без усилие 5 езика докато завърши гимназията. Но най-ценното в него беше сърцето му. Изпълнено с доброта и състрадание към околните, всичко, което правеше беше подчинено на другите. А когато тя му казваше - “Ти си моят малък герой” - винаги я поглеждаше учудено и казваше - “Нищо особено не съм направил, мамо.” И ето, че сега го нямаше…
“Знаех, че този ден ще дойде” - мислеше в този момент баща му. “Така и не успях да му кажа, че той е моят герой…”. След като лекарят им каза, че шанса да имат деца е в сферата на чудесата, отдаде цялата си страст на работата си в Университета. Науката успяваше да откъсне мислите му, а колкото повече енергия влагаше в проучванията си, толкова по-пълноценен се чувстваше. Стана един от най-уважаваните професори по Физика в страната, а най-голямо удоволствие му доставяше работата със студенти. Никога нямаше да забрави денят, в който съпругата му се обади и му каза, че ще стават родители. Като учен, знаеше че макар и не винаги да знаем отговора, нещата се случваха следвайки нечия логика. С раждането на Божидар, промени навиците си. Отдаде голяма част от времето си на семейството, защото знаеше, че никога не можеш да върнеш пропуснатите моменти. Възпитаваше го, че думи като честност, доблест, смелост не са само в книгите. А колкото и да му беше тежко, при решението му да постъпи в армията, отчасти като проекция на всичко, в което го беше убеждавал.
Времето в армията беше период на свръхнапрежение за двамата родители. Издигна се бързо в йерархията, но не спря сякаш напук на тях да се включва доброволно в най-напрегнатите мисии. А когато го питаха защо го прави, винаги успяваше да ги обезоръжи с простичкото - “вие ме научихте, да обичам хората си. Не мога да ги оставя.” Нямаше как да забравят и денят, в който се оттегли. Проучвайки непознат планински регион, бяха попаднали в засада. Само благодарение на бързата реакция, смелостта и личния пример на своя командир отрядът му се спаси с цената на няколко жертви. Цена, която за него беше прекалено висока и следствие на престъпно подценяване на анонимните предупреждения, които беше получавало командването. Загубил доверие в системата я напусна.
Създаде малка транспортна фирма, която заради собствената му находчивост и отдаденост бързо се разрасна. Обичаше много да се качва на възвишението до града, където имаше достатъчно много време да чете любимите си книги и да търси отговора какво прави героите различни. Обичаше и да пътува. Да посещава нови места, да се запознава с различни хора и да научава по-малко за това, което ги вълнува го караше да се чувства жив. Някъде между мислите си и пътуванията разбра - да живееш сред хората и за хората са различни неща. И всеки сам избира пътят си.
Една сутрин се наложи да поеме курс на болен колега във фирмата. Денят беше прекрасен. Пролетта беше обагрила природата с най-красивите си цветове. През прозореца на тежката машина се чуваше песента на птиците. Времето беше приятно топло, а във въздуха се носеше аромат на свежест и събуждащ се живот. Нещо привлече вниманието му към платното. От другата страна наближаваше автобус, а по цветът му можеше да познае, че кара ученици. Заслепен от слънцето, шофьорът беше тръгнал да изпреварва неправилно. Беше очевидно, че няма да успее и ударът с неговия камион е неизбежен. Не му трябваше да мисли, завъртя волана и тежката машина се понесе към дерето край пътя… Дошлите спасители се нуждаеха от повече от час за да пробият път през смачканите ламарини. Когато успяха, гледката беше смущаваща - мъжът изглеждаше непокътнат, с изключение на това, че не реагираше, а от ушите и носът му изтичаше бистра течност. Тежка черепно мозъчна травма, липса на рефлекси и съмнение за мозъчна смърт беше присъдата на лекарите. Трябваха им няколко допълнителни изследвания и мнението на независими консултанти за потвърждение на диагнозата, а ако тя се потвърдеше единствената оставаща опция беше донорство преди да изключат машините.
Когато се прибраха вкъщи пред прага ги очакваше малък колет. Отвориха го, а вътре имаше таблет с бележка как да стартират видеото, което беше заредето. С огромна изненада от екрана ги гледаше усмихнатото лице на Божидар.
“- Здравейте, мили мои родители. Щом гледате това, значи вече съм жив само в спомените на хората, които ме обичат, но тялото ми може да е от полза на други. Както знаеш, мамо, мислех дълго по въпроса - кое прави героите различни? Сигурно има безброи отговори, но моят е прост - те толкова много обичат живота, че когато трябва са готови да жертват своя, за да позволят на другите да му се радват. Моля ви, позволете ми да остана вашия малък герой…”

“- Къде трябва да подпишем? Съгласни сме…”
Една година по-късно.
Беше най-мъчителната година в живота им. Изпълнена с тъга и болка, които отказваха да намалеят. А уж времето лекувало. Дори стореното добро и факта, че бяха помогнали на четири други съдби да продължат земния си път, не успяваше да притъпи мъката им.
Звънеца прекъсна мислите, в които и двамата бяха потънали. Някак механично се насочиха към входната врата, без да съзнават, че отиват и двамата. Пред прага за голямо тяхно учудване беше пълно с хора. Най-отпред стоеше млада жена, с бебе в ръцете си.
- Здравейте. Извиняваме се, че се натрапваме точно днес, но решихме, че така е редно. Ние сме пациентите получили органите на вашия син. Тук са и семействата ни. Искаме да споделим мъката ви днес и ако може да…
Старата жена отвори вратата широко и прекрачи през прага към тях. Очите и бяха пълни със сълзи, а вълнението и беше видно за всички. В този момент погледа и се спря на малкото бебе, което я погледна и личицето му се окъпа в ангелска усмивка
- А ти как се казваш? - попита с треперещ глас
- Божидар....