ПОЛЮСИ

Day 3,371, 13:15 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sollam
Здравейте, скъпи приятели!

Дълго се чудех, дали да напиша тази статия. Още по-дълго, как да я започна, формулирам. Усещанията от преживяното, неразбирането, конфликта с реалността или спомените… Цялата палитра от чувства и въпроси и липсващи отговори… Може би думата за всичко това е: „Обсебен“.
Не! Не бих го нарекъл параноя. По-скоро „вътрешна борба“. И гняв, и яд, и много, много топлина.

Все по-често и по-често ежедневието ни е изпълнено с новини за убийства и самоубийства. Грабежи и стрелби. Всеки ден, някой някъде из сайтове, вестници, списания неволно или целенасочено използва думата „война“. И сякаш това е най-невинното бъдеще, което ни очаква или което ни предстои да изживеем, но... Живот ли е войната и война ли ще е животът ни тогава?

Сякаш всички много бързо забравиха, що е то война. И докато в игра като тази, тя е забавление за някои, правейки паралел е логично да се запитаме, колко забавно би ни било по време на истинска война?!

Разбира се и аз като всеки един от вас съм гледал филми, прелиствал кадри, събития. Чел съм за велики подвизи и саможертви, победи и падения, но всичко това така и не успя дори да се докосне до моята истинска представа за войната.
Спомням си, че всеки път, когато питах дядо си, как е било по време на войната, очите му се напълваха със сълзи. Никога не разказваше, нито отговаряше. Единственото, което споделяше, бе:

„- Нека има глад, немотия… Каквото и да е, дядовото, но никога война!“

Забити в собственото си ежедневие, залутани в решаването на личните си проблеми, стремежи за развитие или кариеристични мераци, неусетно се превърнахме в клонинги на материализма. Още и още. „Колкото повече, толкова повече“…
И сякаш забравихме да се радваме на малките неща – на всички онези неща, дадени ни от Бог. И като че ли някои от нас повярваха, други се оставиха да бъдат убедени, че щастието също се купува.
Може би… Но не винаги. Не всяко. Не за всички и не на всяка цена. Особено, когато щастието е безценно, а всъщност не струва и пени.

Наскоро бях на гробищата. Тук в Германия. Поводът няма значение.
Към траурната зала имаше нещо като гостилница, в която можеш да поръчаш супа или кафе със сладкиш. Нищо претенциозно, разбира се. По-скоро съвсем скромно и спретнато, но изключително чисто. Когато младите момичета и момчета заинасяха супата, бях впечатлен от начина, по който я държаха. Пристъпваха съвсем ситно с очи вперени в купичката, сякаш супата беше най-свещеното нещо за тях – тяхната любов, тяхната душа. Парите й бяха тяхното очакване, а тишината скритото им почитание.

Може би тези ръце биха ви дали по-точна представа за случилото се, за усещането от преживяното, за начина, по който те носеха съда. Имаше нещо странно. Нещо неестествено. Нещо отдавна забравено. Нещо избягало далече, далече от заобикалящата ни реалност, от действителността. Усещането не дойде от символиката. Нито от движенията им или пък от тишината, която пазеха при поднасянето. Нюансите се криеха по-скоро в отношението им към нещата, към събитието, към света като цяло. Защото тази гостилница и тази работа най-вероятно бяха света им – техният свят от кафе, сладкиш и супа.

И понеже отдавна не бях пушил, станах с намерението да изляза навън. Докато се обличах мернах тревожния поглед на едно от момичетата зад шубера. Усмихнах се и й дадох знак с двата пръста на уста, че отивам да пуша и че иначе супата е:

„-Мцу!“

Още не бях запалил цигара, когато на пейката навън ми бяха поднесени възглавнички, а на малката масичка пред мен, пепелник.
Благодарих, разбира се. Изправих се и се поклоних. Невинаги съм простак, но дори и след този мил жест, нямаше как да ям от супата. Не обичам супи. Особено немски. Естествено, останах верен на себе си и този път. Момичето се усмихна и отново бързо се скри.

На тръгване се приближих до шубера. Сложих ръка на сърцето и пак се поклоних. После отново с пръсти на устните показах: „- Мцу!“ и посочих към скритите колеги, та да предаде благодарността ми и на тях. И пак накрая „ – Мцу!“, придружено с тих аплауз.

Момичето ме попита или поне на мен така ми се стори с ръце:

„- Ти не си като останалите?“

Сиреч от тук и аз кимнах. Написах: „Булгариен“. После й показах, как ще разкажа на целия мой свят, колко вкусно и прекрасно е било при тях.
И тогава… Тогава като че ли видях истинското щастие. Непринуденото, искрено щастие.

Щастие по време на смърт.

Кой би предположил, че се е крило там – на другия край на Европата, на края на града, в гостилницата на Фрийдхофа.

Ето, че ви разказах, както обещах. Разбира се, ще разкажа и на другите мои приятели, но...

Като малък, четейки “Продавачът на въздух“ на Беляев си мислех, дали един ден няма да има и продавачи на щастие.

Честно казано, след този случай съм леко скептичен и все по-склонен да вярвам, че всеки впуснал се в това начинание би фалирал, стига хората да са доволни и благодарни на даденото им от Бог.
Да ценят и се радват на това, което имат, защото всеки един от нас би могъл да бъде… друг!

Защото не е нужно да загубиш нещо или някого, за да оцениш безценното!