Join the new world

Душата ми е стон и вопъл,
като на кофражист бетона кóпал
през ден летен, душен, че и топъл...
Душата ми е като кон в Созопол:
несвързана със циците на плажа -
а нейде влачеща се по паважа.
Въобще - душа обречена да страда
кат' кофражист по ягодова лимонада

Седя си аз на една пейка на едно берлинско летище и ми е едно лятно и задушно на душата. Преглъщам "евтин" летищен сандвич (направен с много любов от продавачка, която повече няма да ме види) и го поливам с кока-кола, представяйки си някоя по-здравословна напитка - за разлика от Вальо по-далеч от компот по отношение на ягодите не бях стигал, но пък се сещам за тая песен. И оттам като се сетих за едно много прочуто малиново вино...

Не знам колко от вас, клавиатурни мои читатели, сте ходили на Ком-Емине, похода по билото на Стара планина. Поход, на който човек научава някои безценни истини и прозрения за живота, а именно:
*от много ходене глава не боли, ама все нещо боли;
*ако пътуваш две-три седмици от запад на изток, ще изгориш повече от дясната страна;
*не е страшно да се нацапащ, надереш и умориш - страшно е, ако това може да ти скапе настроението;
*на хижа Тръстена(я) правят най-хубавото малиново вино на света.

Та да си дойдем на думата - малиново вино! Не знам Вальо каква мрачна сила го е накарала да увековечи лимонадените ягоди в Индиговия бабиринт, но за мен въпросното вино е белег за упадъка на нашата цивилизация и в Светото писание Ева вместо да брули със змии дърветата в Рая, трябва да бъде представена наведена напред над малиново храстче със всички произтичащи от това действие изкушения. Абе какво да кажа повече - ВИНО! Червено на вкус, течно на цвят, не ухае, ами направо вони на току-що смачкани топли малини и на още нещо - някъде на 20-30 градуса от нещото.

Пак ще кажа - не знам колко от вас са ходили на целодневен поход по билото на Балкана с едни симпатични (не)девойки от не-знам-коя-си френска гимназия в София, ама дано си го представите успешно: пиче, та чак прегаря пустото слънце, трите литра вино в раничката на гърба леко натягат и на всяка почивка го опитваш и даваш и на другите да я близнат бутилката, започва да става весело - повечето не се сърдят, когато се оказва, че леко сме се позагубили по пътя за хижа Лескова - влизаме в една висока трева, катерим обратно един-два баира. Денят настъпва в боен строй и едни лелки, подведени от моята лакомия да си вземат и те три литра вино, решават че това е било стратегически слаб ход - притичвам се на помощ да нося и тяхното, защото "вече ми е леко, чувствам се добре"... силен като кон и услужлив като кавалер. Явно. Пийваме всички по една глътка - да ми е по-леко на гърба.

В хижата заварваме местната ловна дружинка. Пияни, реват с цяло гърло и нямало проблем да спим вътре на пода, място имало бол.
Аз и повечето от френската решаваме да спим под навеса до хижата. Само смелите и тия, за които няма място под навеса, влизат в бърлогата на хижаря да слушат концерта на заспало на Пиянидо Доушинго и Кьосе Хъркарас.
Вътре тенорите къртят двуцевки, но навън също е песен: хората събуват обувки и всичко живо споделя експертно мнение за миризмите. По сляпа прищявка на съдбата се присъединявам към дружното пране на чорапи на чешмата. И до днес не знам защо го направих, след като цял ден бях бос по сандали. Някои твърдят, че е било заради виното. Няма как да съм сигурен, но е факт че за последен път си видях чорапите да се сушат на един камък. Че като се разпънат едни шалтета, едни ми ти спални чували, всички куцаме по тях като ветерани-пенсионери заради мехурите по краката, но няма как - един курс до шишето с виното винаги си струва. Около него почват едни тежки преговори - кой къде повече го боли или се е схванал. Хора и жени стискат ръце и късат договори за масажи на разменни начала.

Всичко върви по план, да не кажа даже 'ного добре и защо им трябва на ония лелки да се появяват и да казват, че няма как да изпият 3 литра вино, един им стигал, останалото трябвало да се завещае на героя, дето цял ден го е носил...

Пустите му два литра долетяха в момента, в който моите три свършиха. А гадното вино сладко, силно и всички го налазихме като пиявици, но аз бях с много напред. Помня само, че след това заваля. Ама силно, чак покривът протече. Не ми пукаше особено, само се гърчех да заема такава поза, че да не ми капе директно. Едни предвидливи мацки се оказа, че имат големи непромокаеми покривала за раниците. Падна едно пренареждане и завиване по групи. Много мило, ама как да благодариш с надут език?

На сутринта се събудих пръв и се опитах да стана, но нещо ме държеше за земята като котва. Главата. Много тежеше и бучеше. Пак се събудих - другите навиваха чували, стягаха раници, тананикаха си. Изроди... Отидох да гравитирам около камъка с чорапите, та като мина близо до него да си ги прибера. Оказа се, че пороят ги е отнесъл. Няма чорапи вече. Седнах малко да си почина и да помисля какво да закусвам.

Пак се събудих. Седем без двайсет, а вече беше ега ти гадния ден. Последните тъкмо тръгваха, реших и аз да походя малко. Сдиплих надве-натри каквото имаше по земята, прибрах си го в раницата и си обух подгизналите сандали. Докато тръгвах, забърсах един нож от масата. Вървя си и се чудя - "Дали пък не е на някой от ловците?" Тежи ми главата и не мога да си усетя краката с мехурите в студените сандали. Уж слънцето изгряло, пък всичко ми е сиво пред очите. Замислих се и че от 20 минути не съм виждал никого от групата. Бавно започнах да се притеснявам и докато го правех дотича един младеж да пита дали съм прибирал нож вчера от масите. Заприлича ми на някой от френската. Дадох му ножа. Момъкът много се зарадва и изтича обратно към групата. Повлякох крак и аз натам. Даже се опитах да се зарадвам и аз, но не ми се получи - някакво сиво ми беше.

Настигнах ги. Тъкмо навреме, за да чуя: "Последните дойдоха, хайде да тръгваме!" Любимият ми възглас. Опитах се да извикам нещо шеговито, но не ми се получи. Гледах как правят снимки - докато вървим по горска пътечка слънчевите лъчи се прокрадват през някоя пролука между листата и осветяват на снопове мъглата, която пък се движи бавно и образува форми. Обясниха ми, че са много красиви и после на снимките видях, че са били и много шарени - зелено, златно, белезникаво, наситенокафяво. Кадифена резеда.
Аз си знаех, че в тая сива каша, дето ми е пред очите, се доловя намек за симетрия, но друго си е да има и хора с фотоапарати.

Пробвах всичко - влачих се, позабързах се малко, опитвах горските плодове по пътя (без малините), поклечах в храстите да махна баласта, опитах се да си говоря с хората. Не и не. Много зле. Чак в обедната почивка, докато другите ядяха, аз дремнах и като се събудих, реших че това ми е бил най-гадният махмурлук в живота. Само 40 минути дрямка, а как ме ободри - усетих слънцето, чух птичките, тревата отново стана зелена - денят сякаш се преобрази и светна. Почувствах се много добре, даже хапнах преди да тръгнем. Малко по-късно заваля градушка.

Понеже като си по тениска и като те бие град - боли, всички спряхме под дърветата. Започнаха да падат светкавици. На всичкото отгоре не спря цял час. Натрупа град като черешови костилки до над глезените. А аз по сандали... Ама това беше защото изобщо не бях тръгнал за Ком-Емине, просто отидохме в събота с един приятел за МАЛИНОВО ВИНО и решихме да походим малко с комеминейците.

Треньоре на отбор Пулицър, няма да забравя оня пролетен следобед, когато веднага след препиване с малиново вино, да не кажа ликьор, ме пра градушка цял един час (да се чете 60 минути) в Стара планина, а аз си стоях като вол, търпеливо понасяйки по сандали и тениска каквото природата ми беше замислила, защото заради най-дивия махмурлук в живота ми не ми пукаше. Не знам дали разказът реже достатъчно дълбоко, за да се дисектира душата, но за мен между обеда и градушката беше истински катарзис. Буквално. Амин!

И наздраве на дядо Хаджи!