Бляновете за Цариград и атаката на Чаталджа/продължението/

Day 2,287, 10:31 Published in Bulgaria Bulgaria by Avitohol17
Великите сили и съюзниците са наясно, че изходът от войната зависи главно от победите на българската армия. Както по време на преговорите за сключване на Балканския съюз, така и сега България е тази, от която всички искат териториални отстъпки. Поело отговорноста да разгроми един силен противник, царството се отзовава в трудна дипломатическа ситуация. Пред българската дипломация се изправя един от най-сложните проблеми за разрешаване в 35 годишната история на съвременната българска държава.

Озовала се на ръба на военния разгром, Високата порта на 22 октомври търси помощта на Великите сили чрез новия велик везир Кямил паша. В София научават още същия ден за турското искане. Новият велик везир Кямил паша се надява за съдействие от страна на Англия, Русия и Франция. В същото време българската дипломация търси възможности за стопирането на румънските претенции за териториални компенсации от България. Военните победи на българската армия дават основание на българската дипломация да направи сондажи и за бъдещите териториални промени на Балканите. В Лондон и Париж се изказват благосклонно, че „плодовете на българските победи на могат да бъдат отнети”. Това означава, че българите са направили пробив в Британската политика спрямо Източното Средиземноморие, т.е. сигурно териториално разширение на България в Беломорска Тракия и излаз на Бяло море. Това води и до активизиране на останалите балкански държави. Още през първия месец от началото на войната сръбската и гръцката армия се настаняват в почти цяла Македония, докато българите заемат басейна на река Места и горното течение на Струма. Гърция и Сърбия не само заемат по-голамата част от територията на Македония, но показват и индикации, че предварителните договори между съюзниците в Балканския съюз губят своето значение.
От друга страна се активизира и румънската дипломация, подкрепена от Австро-Унгария. Северната ни съседка предявява териториални претенции към Добруджа по линията Силистра – Балчик. От Виена и Санкт-Петербург ясно показват на управляващите в София, че румънските претенции трябва да бъдат задоволени, щом българите ще вземат Одрин. Единодушието на двете Велики сили по въпроса има и своето логично обяснение Австро-Унгария иска да отклони вниманието на Румъния от Трансилвания, а Русия да я отклони от Бесарабия.

Великите сили разменят мнения по турската молба за последничество, но българското настъпление в Тракия продължава. В дъжд , по разкаляни пътища и пресечена местност българските войски приближават Чаталджа, а Одрин е обхванат в железен обръч от ІІ армия на генерал Никола Иванов. Българските пехотинци понасят с истински стоицизъм незгодите от войната, цялата страна очаква в трепет новините от фронта. Вдъхновен от победния поход за освобождение на поробените сънародници поетът на нацията Иван Вазов написва и новият текст на „Шуми марица”. Още на 27 октомври Високата порта организира дипломатически сондаж за преки преговори с балканските съюзници, а три дни по-късно цар Фердинанд получава писмо от Кямил паша с предложение за примирие и започването на преговори за мирен договор. Българското правителство решава, че възможноста за прекратяване на войната трябва да се приеме. Войската е уморена и се бори с пламналата холера в настъпилия студ по полетата на Тракия. Българският монарх не споделя мнението на министрите, опиянен от успехите на българската армия изкован от щиковете на пехотата, Фердинанд започва да мечтае за влизане в Цариград. България поставила на колене Османската империя постига частичен успех в освобождението на българите от Тракия и Македония, но се превръща в геополитически и стратегически фактор не само на Балканите, но и в Европа. Позиция която трябва да бъде защитена на масата на преговорите. В тази сложна дипломатическа обстановка в ръководството на българската държава и дипломация започват разногласия, които ще имат пагубен ефект за страната. Докато правителството на Ив. Гешов се опитва да действа по сключване на примирие, Щабът на действащата армия подготвя българската атака на Чаталджа, а цар Фердинанд се вижда като освободителя на Цариграт, който ще въстанови кръста на „Св. София”.

България мобилизирала 600 000 души. Нашият военен план разчитал на бързината - да стигнем до Истанбул и Солун за 45,най-късно за 60 дни.

И наистина:

на 7 октомври превземаме Малко Търново;

на 9 октомври достигаме Лозенград;

на 11 октомври превземаме Мустафа паша (Свиленград), обграждаме Одрин;

на 13 октомври превземаме Лозенград (германският император Вилхелм II възкликва: „Истанбул е застрашен! Може би ще доживеем да видим Фердинанд I император на Византия?");

на 20 октомври превземаме Люлебургаз.

По същото време самостоятелни отряди на българската армия навлизат в Родопите и по долината на Струма, превземат Тъмръшката помашка република (за която стана дума в глава I), освобождават Кърджали, Девин, Смолян, Неврокоп, Мелник, Струмица, слизат в Беломорска Тракия, завладявайки Дедеагач (Александруполис), Серес, Ксанти, Драма

и на 25 октомври заедно с гърците влизат в Солун1,

а на 28 октомври армията ни на Западнотракийския фронт стига до Чаталджа.

Така само 22 дни след обявяването на войната сме в Солун и на 50 километра пред стените на Истанбул.

Как е станало това?

Нека дадем думата на жив безпристрастен свидетел - на германския военен кореспондент Курт Арам2:

Българите атакуваха с невероятно презрение към смъртта. По цели полкове отведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и даже без да стрелят. Само на нож.

Биеха се като вбесени и смъртта за тях е нищо. Мълчаливо, с насочени щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали и вали. Мини експлодирваха и разкъсваха напредващите. По цели редици падаха българите, мълчаливо, без ох. Телени мрежи се изпречваха. Напред, напред!

Бият се човек срещу човек. Не стрелят, а се душат, прехапват си гръкляните, бият се с приклади, саби, крака и зъби и се мушкат с щиковете. Това всяваше дива уплаха у редифите - турското суеверно опълчение.

А дъждът вали и вали. Минава се през полета, осеяни с трупове и леш, през реки, почервенели от кръв. Хиляди бяха загинали по тези хълмове. А дъждът вали и вали. От дни вече войниците нямат сух конец на гърба. А сън - кой помни какво е сън? Напред, напред!

Сред бури и дъждове, по пътища, които вече не са пътища, а блата - мълчаливо, без звук да издаде, пехотата си пробиваше път. А дъждът вали и вали. Когато конете изнемогваха или се плашеха от трясъка, то войниците се впрягаха и теглеха оръдията.

Турците отстъпваха, отстъпваха пред този страхотен мълчалив неприятел. Напускат позициите, без пушка да е пукнала, и бягат. Избухнала е необикновена паника, пред която офицерите са безсилни. И тази паническа уплаха се разливаше като бързо действаща отрова. И сега вече спиране няма. А дъждът вали и вали.

Махмуд Мухтар паша3 на кон се отправя към бойната линия и насреща му тичат с крясъци куп редифи. Генералът вади саблята и почва да сече. Свитата му също сече, стреля, тъпче с конете и някои от бягащите се спират и почват да стрелят, ама си изпукват патроните на халос. Генералът се носи в кариер из полето, дава заповеди, тика напред...

А войниците и офицерите, обезумели, мислят само за спасението си. Без видима причина една голяма армия внезапно се хвърля в див бяг, зарязва всичко и изхвърля от себе си всичко, което пречи на бягането. Тук има само един закон: спасявай се, ако ще и светът да загине!

А дъждът вали и вали. Разхвърляно се търкаля цялото съоръжение, всичко е зарязано. Топовете са потънали в калта. Артилеристите са разпрегнали конете и са избягали с тях.

С войниците бяга и селското население. В дълги редици с жени и деца, в биволски коли се нижат сред войниците и увеличават бъркотията. Полуголи разплакани деца, плачещи жени шляпат боси в калта.

Хаос докъдето очи виждат. Влачи се на юг и завлича в широк поток отчаяни, викащи, ранени, умиращи, изгладнели, окаляни войници, селяни, жени и деца, като голяма тинеста река - влачи се безспирно по полето сред проливния дъжд.

Наоколо горят селата. Навсякъде трещят топовете. Навсякъде мъкнат ранени, мокри и премръзнали. Няма санитарни коли; няма даже вода за измиване на раните.

Гърмеше и се святкаше, бушуваше необичайна за сезона буря. Турците викаха: „Аллах ни наказва!"

А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.

Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви - никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони.

Напред през животински трупове, напред! Най-много да отстъпи една крачка встрани, за да не сгази гърчещия се още. Напред, напред!

А дъждът вали и вали. В тези часове не остана никакво размишление, никакво себепредпазване, никакъв план. Само напред и напред!

Който от българите остана жив, имаше само една мисъл: Цариград!

Султан Мехмед V побягнал от Истанбул и се скрил в Бруса. Великите държави били шашардисани.