Join the new world

Както всеки работен ден, така и този Рози се яви на работа точно на минутата. Шефът-педант държеше на точността. А младата госпожица харесваше работното си място и искаше на всяка цена да го запази. Харесваше работата, но най-много държеше на добрата си заплата и тлъстите бонуси. Наясно беше, че няма къде да намери такова възнаграждение другаде. Паркира фиата в гаража и влезе в асансьора. Най-долният бутон светеше жизнерадостно в тъмно зелено -1. Розалия натисна най-горния бутон 3 и се възнесе над досадните офис-сътрудници и помощен персонал. Тя бе секретарката на боса. Тя беше над ежедневните неща, свита доволно под крилото на мозъка, движещ цялата кантора. Още когато я назначиха й обясниха, че не дължи работата си на труднопридобитата диплома по право, получена от световнонепризнат университет. Всичко дължеше на предизвикателната си външност и мръснишко излъчване. Служебното облекло бе винено червена рокля, която повече откриваше, отколкото прикриваше. Гол гръб с две лентички плат, дълбоко деколте и широка цепка. Визия като за кабаре. Сега какво си помислихте? Не, не беше държанка на шефа. Беше завъртяла главата на един възрастен чичко-паричко, с който живееше. Но пък всеки откраднат миг споделяше с Мони, сина на портиера. Здрав, нахакан и перманентно безработен рокер. Рози обичаше парите и за нищо на света не би искала да се раздели с дъртака. Но пък младостта си иска своето!
- Ех, кога ли ще се превърне във весела вдовица? Тази мисъл я дерзаеше ежедневно, ежечасно. Но пък тя знаеше и можеше да чака. Неприятното бе, че чичката нещо напоследък май подозираше тази игричка. А сърцето се късаше по рокерчето. И вместо към брак нещата май се движеха към друг финал.
*************************
На работното си място се отпусна блажено на луксозния стол пред разкошното бюро, отрупано с модерна техника и се зае да си оправя маникюра. Обикновено упражняваше това занятие до към обед. След това щеше да се зарови в необятните пространства на интернет магазините. Да, ама не. Съдбата бе отредила друго. През стъклената стена видя, че асансьорът за посетители се качва към етажа.
- Сега пък какъв ли образ ще се довлече? - промърмори чаровната Роз.
Работата й се състоеше в това да приема допуснатите през долните две цедки хора. Провеждаше неангажиращ разговор с тях, като обикновено ги отпускаше с визия и чаша кафе или коняк според предпочитанията. Шефът слушаше и виждаше всичко и преценяваше дали да приеме посетителя. Ако до час не светнеше масленозелената лампичка на бюрото, тя отпращаше любезно госта като обещаваше, че ще се организира среща с биг боса. Среща, която никога нямаше да се състои.
Кофти. От разтворилата се врата се изсулиха мъж и жена. С господата се справяше великолепно и часът минаваше неусетно. При дамите нещата бяха по-сложни, бързо се усещаха, че нещо ги мотаят. Реши да ги остави за малко във фоайето. Определено бяха провинциалисти. То предимно такива стигаха до третия етаж. Мъжът се беше барнал като по гангстерски филм със сюжет от тридесетте години в щатите. Кремаво сако на дребни тъмни райета. Панталонът – тъмен, с ръб, а лачените обуща все още нямаха следи от употреба. Цялото облекло преди половин час навярно е дремело по рафтовете на някой мол. За финал бе добавил бежов каскет и виненочервена кърпичка в горното джобче. Ах, това виненочервено. Дамата, с черна рокля и чорапогащи, имаше далеч по-добра визия. Но за ужас на Рози, посетителите, докато изчакваха да бъдат поканени, люпеха едри тиквени семки. Плюеха люспите в шепи и коментираха оживено. Дамата даваше съвет на кавалера, че е време да се държи по-изискано. Всичко това, докато се оглеждаше къде да разтовари люспите. Е, намери им подходящо убежище в кристалния пепелник на масичката. Можеше все пак и в хромираното кошче. Явно прецени, че кристалът ще да е по-достоен последен дом за едрите обелки. Чуваше великолепно какво си говорят благодарение на микрофона, монтиран дискретно в стойката за преса. Обаче по нищо не се разбираше какво ги води тук.
*************************
Шефът, естествено, имаше доклад и досие на бюрото си, но Рози никога не знаеше защо ситото е пропуснало кандидата за среща. Практиката бе работещите предложения да се отхвърлят и на върха да достигат само най-абсурдните идеи. Сеньор к’Рокодил имаше съответните позиции в обществото. Правеше големи пари след като оформеше в приемлива форма всякакви откачени хрумки. Изготвяше доклади, становища и всевъзможни бумаги. С помощта на връзките и преразпределените тлъсти комисионни осигуряваше огромни бюджети за изследвания и разработки на какво ли не. И всичко това с пари по разните му там европроекти. Важното бе предложенията да са нереалистични. Ако се заемеха с нещо интересно и перспективно щеше да се появи обективна необходимост от реални проучвания. А това струва много средства. Отхвърлените отвсякъде идеи не изискват особени разходи, спретват се на две на три доклади. И хоп, парите ловко усвоени. Но перспективните проучвания - прекратени поради липса на финансиране. Тази дейност осигуряваше разкошен и безметежен живот около сеньор к’Рокодил. Последно бяха разработили проекта „Ловец на лоши сънища и мисли”. Някакъв занаятчия на сувенири от Родопите се заплеснал по шаманска литература и повярвал, че сглобени от непродаваеми продукти капани действат. Осигуриха се половин милион евра за проучване на феномена. За около двадесет хиляди излизаха статии в псевдонаучни списания и вестници. Проведоха се по едно две гостувания в разни там кабеларки и общински радиостанции. Трохи за пишман - научни работници. И толкоз. След това всички удовлетворени. Интелектуалните права - собственост на боса. Разликата в парите - също. Чичката - доволен, задето реализира успешно при добри цени около три хиляди броя от залежали всевъзможни дрънкулки. Естествено, навървени в подходяща комбинация. Е, и на фирмата подари бол изделия от благодарност за научните проучвания как да подреди свирките и перушината за пред клиентелата. Сетне се запиля на някъде по друмищата на страната. Нямаше как да разбере какви пари потънаха в банковите сметки на фирмата. В момента едно от подарените капанчета висеше над бюрото на Роз, друго в дома на чичко-паричко над спалнята.
Именно заради уменията на сеньор к’Рокодил да прави големи пари от нищо Рози даваше мило и драго за тази работа. Голяма част от незаработеното оставаше в персонала. А най-големият пай оставаше при нея, защото знаеше, виждаше и чуваше почти всичко.
*************************
Но да се върнем при двамата посетители. След като бяха приети Розалия в потрес установи, че младежите смятат капаните за напълно реални.
- По повод Вашите „ловци” сме дошли. Имаме нужда да се обяви едно изделие за фабрично дефектно. Младежът мигаше умоляващо с очи.
- Два дена вече ни разкарват по етажите и накрая казаха, че такова, де, само шефът можел да издаде такъв документ и казал да се срещнем.
- Шефът отсъства. След като така са ви информирали, ще се наложи да споделите с мен подробности. След това ще Ви информирам и ще Ви пратя отговор.
- Само на ръководството мога да споделя. – младежът, посъвзел се, взе да наглее пред печената секретарка.
Но Роз винаги знае как да се оправя с разните му там посетители.
- Господине! Ако искате да се отървете от хемороиди, трябва да си покажете дупето. Щом са ви допуснали дотук трябва да ме запознаете с причините, поради които желаете да си обявяваме разработките за неефективни.
След кратко увещаване успя да научи как човекът е забъркан в подобна на нейната ситуация. Врътнал се край възрастна реститутка и си осигурил живота. Живеели щастливо в огромно и уединено имение.Момата до него била любовта на сърцето. Всичко било великолепно. Но бабиерата се сдобила с „Ловец на сънища” и от него се светнала как стоят нещата. Натирила хубавеца. Та човекът молеше да му издадат бележка, че въпросният капан е бракуван и да спасят бъдещето. Неговото и на дамите. Рози се замисли пък дали тези чудеса наистина работят. Но тръсна главица. Работят, ама вятър работа, друг път. В този момент лампичката на бюрото светна. Зачудена ги въведе в светая светих - кабинета на управителя.
*************************
Цяла седмица двойката идваше и нещо преговаряха със Сеньора. Рози не разбра почти нищо чак до петък. Всичко бе при затворени врати. Но в последния ден вратата остана отворена. Така се случваше, когато к’Рокодил финализираше преговори и искаше и тя да чува.
- Значи се договорихме. - изтрещя боботещия глас на шефа.
- Проучих всичко. Прав сте. Съпругата ви се е усетила и е променила завещанието. За щастие, нотариусът е мой стар познат и старото завещание е при него към момента. То, както знаете, оставя всичко на вас.
- Новото го разпилява за разни глупави псевдо-благородни каузи.
- Всичко това заради вашия „ловец”. - простена младежа.
- Спокойно. Ще разреша проблема, както обещах. Няма да обявявам изделието за брак. Просто бабата е болна. В момента вече е в лечебно заведение и няма да го напусне жива. Кофти, но факт. Приятелят ми нотариус няма да обявява новото завещание. Така че … честито. Вие сте богат.
Разтреперани гласове забълваха благодарности.
- Момент. От вас очаквам да платите това, за което се споразумяхме предварително. Както и да осиновите детето. Ще имате достатъчно пари, за да му осигурите бъдеще и образование.
- Това ще бъде доброто дело срещу мерзостта, която върша заради вас. И да знаете не ми е приятна тази история. Документите по осиновяването се оформят от същия нотариус. Всичко ще стане едновременно.
Това беше. Две тлъсти пачки размениха притежателите си. След половин час едната бе в джоба на Розалия, която стриктно напусна работното си място на минутата. Шефът-педант държи на тези неща.
*************************
В цялата сграда освен охраната беше само сеньор к’Рокодил. В кабинета крушка разпръскваше нежна зелена светлина. Той събра няколко листа от бюрото и втората пачка с банкноти. Пусна ги в машината за унищожаване на документи. Парите слабо го интересуваха. Но ако раздаваше всичко щеше да събуди подозрения.През тази седмица успя да намери ново семейство за едно близко за него същество. Прецени младите хора за подходящи да се погрижат за чужда рожба. Всъщност, за кратко. После дечкото ще се грижи за тях. Трябваха му още само три подобни семейства. Скоро секретарката му Роуз навярно щеше също да приеме едно дете. Бавно се приближи към вградения гардероб. Отвори вратата, която всъщност бе за персоналния му асансьор. Пристъпи с бавна крачка в кабината и натисна бутон за ниво -2. Единствено от тук можеше да се слезе на нива -2 и -3. Мечтаеше да се оттегли в собственото си уединено пространство. Макар и ниско емоционален по природа, изпита задоволство от мисълта, че скоро ще приключи с мисията по намиране на семейства за дечицата и ще може да ползва отпуск. Но дотогава можеше да релаксира в прекрасния си мраморен басейн с гореща масленозелена вода. Още в кабината свали маскиращия го отвратителен костюм. Видя в огледалото прекрасното люспесто отражение на един великолепен гущер. На ниво –3 беше започнал процесът по излюпване на едно от безценните за вида му яйца. Подобно на някакъв вид пиле на тази планета, така и неговият вид процедираше при отглеждането на малките. Причината? Причината бе проста. Както малкото на кукувицата унищожава пиленцата на осиновителя, така малките от неговата порода трябваше да унищожат родителите, за да се развият емоционално. Малкото щеше да насели света на осиновителите с кошмари насън и наяве.Щеше да изпие всички емоции до дъно . Природа! Бяха успели да намерят решение през годините, разхвърляха малките в уединени места по възможност при тъпи гостоприемници. Доволно гущерът се пльосна във вдигащия пара басейн. Нямаше да се чувства толкова доволен, ако знаеше, че приятелят на Рози – безработният рокер Мони по природа е от досадните „Ловци на гущери”. Следваха плячката си из галактиката и живееха заради „Ловът”.
*************************
Розалия се събуди в лепкава пот. Пресегна се припряно и дръпна прословутия капан за сънища. Той се разпадна на съставните си части и се разлетя из цялата стая. Този кошмар премина през безполезната дрънкулка. Значи нещото тотално не работи. После заспа без да сънува.
*************************
Два етажа по-долу Мони затвори капака на приемника , раздена маскировката и с наслада отвори сандъка с ловните такъми.