Join the new world

Гадно е да си българин в Тяхната България.
Онази България, която беше на всинца ни. И земицата вече е Тяхна. С припеците, мравуняците и синурите, със звънтежа на полските щурци. Продадоха ми я. Рязаха ми я парче по парче. Преди да ми я върнат, спазариха я с безхаберници, които не са наясно какво точно купуват. Заради 10 %. Колко са 10% от шепа жълти стотинки? 10% за тонове кървава, горчива и толкова сладка българска пръст, под чиито пластове спят костите на стотици хиляди непродали България българи. Докато великите им сенки векове се ветреят в небето.
И небето вече е Тяхно. Побързаха да го изтъргуват. Тръшнаха го на омацотената с кръв и детски мозък брюкселска дантела. Разораха го с хеликоптери, фантоми, томахавки и стелтове. Преобърнаха като угар Божията нивица. Накълцаха синята му сънливост на зони, третинки, осминки. Харизаха го на мили. Откога милята стана мерна единица за небе? За Българското небе? Откъдето ме гледаха не хилядолетните ми звезди, а очите на моите Мъртви. Страхувам се. Вече се боя и тях да нарека свои. Защото трите измерения Минало, Настояще и Бъдеще също са Техни. Времето вече не е Наше. Времето вече е Тяхно. Само на Тях.
Да бяха поне Първите. Онези, които преди 13 години ядоха стопроцентов, а не десетпроцентов, бой пред "Кристал". Да им повярвам. Айде, да бяха дори Вторите. Онези, по чиито гърбове с хищни нокти, алчни зъби и режещи лакти се вкопчиха и стремглаво се покатериха Третите. Да тръгна с Тях, накъдето ме поведат. Ако потрябва, дори до края на света. Да ме напъхат, щом решат, в казаните на Сатаната и да рекат: "Ще се пържим, ще се извъртаме в батака ден, месец, година, десет! Но си струва!" Щях да им повярвам. Но сега как? Как, питам, да повярвам? Та аз дори пресветлите им личица не съм виждал не само пред "Кристал", но и на първите свободни митинги. Не съм чел и един дори Техен ред. Нещо надраскано в тайни доби, нещо с мирис на арест, на свобода. Нямаше ги не само по страниците на беззъбия "Стършел". Няма ги и в анатемосваните тогава полунощни самиздатски "Глас" и "Мост".
Е, да им простим. Вероятно и преди, както и сега, не са били и не са в час какво точно се случва. Да предположим, че просто им е било гадничко, пък и страшно, за тоя, дето клати тролейните жици и прегъва вкочанясалите улични лампи, да шляпат през ледените локви на онези незабравими ноемврийски дни и нощи. Може би в сладостна нега са цръквали от юзчето с ракийката, бодвали са в салатката, замезвали са, помръдвайки пръсти в топлите калеври, гледкали са до посиняване синия екран на любимата българска национална телевизийка, създадена сякаш от садомазохистични полуидиоти за кретеноиди, и кротко са пощипвали своите нефондационни все още Еви, Ленчета, Илиянки и ефирните си гейдружки.
Господи, смили се! Не ща да ми навират ката ден обръснатите си до синьо, самодоволно ухилени лица. Да слушам за Тях по гърчеливи опашки, в охтичави автобуси. Да се напъхват нощем в спалнята ми, в сънищата ми дори. Да ме светват в "Панорама", че пътят е страшен, но славен, защото е Техен и правилен. Това вече съм го чул, видял и живял. И не само съм го живял, но така мощно съм го дробил и сърбал, че още си плакна гърлото. И паметта. Време е да си ходят. Вкупом. Те. Които няма да ми отговорят на въпроса къде бяха, защо се криха като посинели от студ партизани и не удариха едно рамо заедно да съборим Султана? Какво чакаха? Да го гътнем ние? Ние работата я свършихме.
Цял живот все Ние. Няма да си ходим. Да си отиват Те.
Иначе пак ще се наложи да ядем бой пред "Кристал".
Кисна на зимната спирка. И тропам с крака. Автобус няма. Тролеят се бави. Трамваят не идва. Дъждът пере бездомните псета. Боде в яките. Пълзи ми на остри струйки по темето. Хлътва ми във врата, в пазвата, в мислите.
Пуши ми се. Довеял мирис на поскъпнал тютюн, на ардичка второ с нов бандерол, вятърът пърпори в афишите. Къса парченца истини. Парченца лъжи. В мен се вторачват избодените очи на Петър Стоянов. Нещо социално се опитва да ми каже омаскареният с хайдушки мустаци Георги Първанов. И, сякаш внезапна шпага, ме бодва избелелият спомен за Жорж Ганчев от Лос Анджелис.
Афиши, Господи! На бившия Първи, на бившите Втори, на плеядата светлейши трети и пети. И колко са хубави, колко са хубави очите им и косите им колко са сресани. Само дето те се возеха, возят се и ще се возят до окончателното извозване на мерцедес, а аз и в следващите петилетки има да гледам иде ли на спирката и да им вервам с мадридската вера на интербригаден генерал, изправен за разстрел в братска Испания.
Денят свърши. Прибирам се от работа. Всичко ми е наред. Има ме във ведомостта за заплати. За разлика от заплатите. Можеше да пристъпвам степ бай степ (от крак на крак) край легалната трудова борса. Или край нелегалната, нарамил торбето с бирето и увития в парче вестник сандвич, обкръжен от сонм бели висшисти и кохорта сури мангали. Готов да пренася с коша кюмюр, да изхвърля сгур дванадесет часа на нощ. И да кашля лошо.
Може автобус да няма, може пролетно слънце скоро да не плисне на хоризонта, но спокойно. Всички сме равни под слънцето. Въпреки че някои от нас са пo. Те вече са топнали крака в реките и златните равнини. Всяка вечер ги виждам в "По света и у нас". Не мога да заспя, докато не ги зърна. Падам си по отработеното им пред огледалото работно изражение на перманентно умислени и загрижени за народния хал люде. Гледам ги, докато си пия лошо ударената с ДДС биричка, за да не ги забравям. Нали заради това ми ги напъхват от екрана, навират ми ги с прегледа на печата, мушват ми ги, сгънати на руло, от будката за вестници. Да помня и да зная как с парички, дигнати на стиф от благи даренийца, заглавичкваха клети сиротинки по домове и ясли, като професионални милувкаджии милваха старици в изоставени къщурлеци за умствено ударени с мокър парцал от майчицата-природа, бистреха мътното на политиката с дядковци-бастунлии в напреднала деменция, седнали с наргилетата си в пробягващите зимни припеци пред камерите на БНТ.
Гледкам ги колко са хубави, спретнатички и еднаквички. Усещам си ги от сутрин до вечер на зимната спирка, по калканите на панелките отсреща, в къщата си, до сърцето си, в сънищата, в спалнята си дори. Но и в това има нещо красиво. Винаги съм наясно кой всъщност ми дърпа конците, кой ме управлява, кой ме води и ще ме води за носа до своята окончателна победа, до победата на комунизма, капитализма или някой друг, по-човечен строй.
Денят свърши. И автобус няма, но е кеф. Дъждът е романтичен. Чак примижвам. Стапям се като бучка финландски лед в абсолюта, стоплен от дъха на бялата мечка, която си къпе мечетата. Щастлив съм, че все още съм човек. Един от петте милиарда мъже и жени, изправени под препускащото над главите им слънце, което изстива и си отива. Малка бурмичка, несъществено и неръждясало винтче от огромния механизъм, наречен живот, в който може и да не се забелязвам, но все пак ме има.
И безкрайно ме боли, че в България гледат на мен дори не като на кръгла нула, а като на тъпа електорална единица. И, както е тръгнало България да се топи като бучка лед в абсолюта, утрешният ден наистина може да почне без мен.
Нафрашкан до покрива, автобусът идва. Никой не слиза и място за нас пак няма. Всички пътуват към светлото утре. А аз пак ще си ходя пеша. И за пореден път няма да гледам "По света и у нас". Което ще рече, че реките и златните равнини пак се отлагат за утре.