Join the new world

Тази статия е за участие в "Мастиленият лабиринт 4"

---

“Моля ти се, мамоооо. Моляяяяяяя. Разкажи ми легендата за Мелор. За последен път.” - каза момиченцето и погледна майка си с онзи подкупващ поглед.
“Ох, добре. Но за последен път се оставям да ме убедиш”
“Обичам те, мамо”
“И аз те обичам, Мария.”

Ритуал който се повтаряше всяка вечер и в който актьорите знаеха ролите си повече от добре. От близо година го репетираха всяка вечер. Или по точно от онази тъжна съботна вечер когато лекаря дойде при родителите на Мария и им каза тъжната вест. След прекараната тежка инфекция бъбреците и бяха необратимо увредени. Единствената възможност в момента беше диализното лечение - три пъти седмично в очакването да се появи подходящ донор. Ако изобщо се появеше…

“ “Много, много отдавна” - започна разказа си, майката на Мария “в небесния храм се състояла обичайната сбирка на боговете. Тези които управлявали съдбините на всички разумни същества, традиционно се срещали веднъж на 1 година (равняваща се на 1000 човешки) за да решат къде има нужда от тяхната намеса или просто да поклюкарстват като стари приятели за това, което се е случило във времето от предишната им среща.

“Какво става с твоите любимци, Албърт?” - попитал един
“Още ли съществуват онези издънки, земляните?” - добавил друг
“Хора, бъдете снизходителни. Та това е най-смешния вид, който се е появявал досега” - опитал се да го защити друг.
Всички тези закачки били насочени към - Албърт - богът на знанието. И причината била хората - интересен биологичен вид, появил се в резултат от рядък катаклизъм в хода на еволюцията от примитивния живот съществувал до този момент на Земята - далечна планета в Млечния път. Още с появата им привлекли внимание, защото процесите довели до това били обратно на всякаква логика. Слаби и примитивни успявали да продължат съществуването си, въпреки изпитанията, на които божествата ги послагали. Първо били динозаврите - превъзхождащи ги във всяко едно отношение, после ледниковият период, който пък довел до гибелта на динозаврите, природни катаклизми като земетресения, пожари, вулканични изригвания, смяна на сезони, наводнения. Каквото и да опитвали божествата, хората някак винаги успявали да оцелеят въпреки слабостта на вида си. Точно това им донесло и симпатията на Албърт. Извън любопитство му на учен, някак успял да се превърже към тях и обещал на себе си да им помогне 8 пъти. След като ги наблюдавал дълго време, забелязал че периодично сред земляните се появявали индивиди прекалено разумни за времето си, опитващи се да намерят отговори на въпроси, които другите дори не се осмелявали да си задават. На 7 такива той се явил в сънищата им предрешен като бял заек. Обичал това животно, защото било наглед слабо и уязвимо, но успявало да оцелее отново и отново, точно както го правели и хората.
Знаейки за страхопочитанието с което земляните се отнасяли към смъртта и боговете, събуждащата се жажда за познание и създаване на неповторима красота, но и за вечната борба за надмощие над народите на Земята - Албърт им помогнал да сътворят седемте си чудеса: Пирамидите в Египет, градините на Вавилон, Статуята на Зевс, Храмът на Артемида, Мавзолея в Халикарнас, Родоския колос и Александрийският фар. Във всяко едно от тях, Албърт оставил пазител чакащ да се появи Избранникът. Човек, който трябвало да реши загадката, която ще му поставят и да каже - “Следвам белият заек” за да получи посоката. Тези седем велики за времето си творения, в седемте най-велики земни царства дали на хората покой. Божествата били уважени и те сякаш негласно решили да оставят хората сами да определят съдбата си. А те отново и отново били заети да воюват едни с други водени от вроденото си желание за власт и величие… Албърт ги наблюдавал с тъга и вече губел надежда, че хората могат да бъдат и други.

В този момент в едно малко племе, насред пустошта се родил Мелор. Още в първите години било очевидно, че детето е белязано за велики дела. Родителите му се вслушали в думите на мъдреците и го отвели в близкото кралство за да бъде обучен от най-знатните люде. Надарен с остра като бръснач мисъл, сила като за трима, ловкост, издържливост и красота Мелор печелел с лекота доверието на всички, с които общувал. Успял да спечели дори симпатиите на Албърт. Едно единствено нещо измъчвало Мелор - искал да открие отговора на всички земни загадки и да открие тайната на безсмъртието. Гледайки нарастващата тъга в душата на Мелор, копнееща за знание, малко преди 20-ят му рожден ден, богът се явил за осми път в сънищата на землянин. Дал му само един съвет - отиди в Кайро, реши загадката и кажи, че следваш пътя на белия заек.
Речено сторено. Младият Мелор нямал търпение да тръгне на своето пътешествие. Успял да реши седем загадки, да види седемте най-велики човешки творения. Живял в седемте най-велики царства и натрупал знания, които никой друг не притежавал. С мъдростта, която натрупал дал на хората умението да се ориентират в посоките, да пишат на хартия, да извличат непознати метали от скалите и още, и още… Спрял вековни войни с предложението си вместо на бойното поле, най-добрите да се съревновават на арена пред погледа на останалите, на арабите показал как да пренасят вода извън оазисите си, поданиците на поднебесната империя научил как да изградят най-великата за времето си стена, за да се защитят от набезите на племената на север от тях. Бил толкова известен сред хората, че навсякъде го приемали като пратеник на боговете. Мелор станал най-мъдрият сред земните хора, но така и не успявал да открие тайната на безсмъртието. След като се справил и със седмата загадка го насочили към най-северните племена живеещи в далечната степ. Там стар шаман-пазител му разкрил крайната точка на пътят му - трябвало да премине през замръзнал участък свързващ два континента, чудо, което се случвало веднъж на хиляда години и което щяло да се случи след седмица. Пътуването било много рисковано. От групата, която тръгнала с Мелор бреговете на непознатия континент достигнал само той. Вървял повече от месец, в студ, тъмнина и мрак, заобиколен от диви животни и хранещ се само с корени и замръзнали плодове. Вече мислил, че е обречен да загине, когато попаднал на племе наричащо себе си - индианци. А те го посрещнали като полубог. Имали легенда, според която човек минал през замръзналите води на Голямата вода ще дойде при тях и ще стане един от най-великите им шамани. Във времето докато възстановявал силите си, Мелор паднал в капана на единственото тайнство, за което до този миг не бил мислил. Влюбил се безумно в дъщерята на вожда на племето. Загубил представа за време, пропуснал мига когато слънчевите лъчи на пролетта разтопили ледовете на провлака, през който бил преминал. Връзката му с миналото бъзвъзвратно била загубена. Останал насаме с мислите си, получил топлината на любим човек, тогава открил и отговора на най-важният си въпрос - не ти трябва безсмъртие когато любимите ти хора са смъртни. С него и Абърт най-накрая проумял кое е това, което давал сили на този привидно обречен вид да продължава - Любовта.

Когато Мелор приел да стане част от племето и трябвало да реши какво да е новото му име, без да се замисля той казал - Белият заек. След като земният му път приключил, Албърт му дал способност да се явява в сънищата на тези, които знаели, че всеки миг от земният ни път е важен, заради тези, които обичаме…”

Чу равномерното и дишане и знаеше, че Мария спи отдавна. Сънуваше. Гримасите се сменяха една след друга, ръцете и обгръщаха с любов голям бял заек. Можеш да я гледа с часове докато спи. Беше толкова зареждащо. И в този миг детското лице се озари от най-красивата усмивка, която майката можеше да си представи.

Тихото жужене на мобилният телефон наруши мига.
“Чакаме ви в болницата. Имаме донор…”

----