Join the new world

гладните, докато гладните пък благодарно ги гледаха в очичките заради ефимерната си почасова заетост на трудовия пазар. С две думи – да се чудят как парите се движат, отиват при пари, не се заседяват в дюшека, минават от джоб в джоб, а животът, който всъщност не е никакъв живот, някак си върви.
Ето защо сядам и ще си натискам парцалите до окончателната победа на комунизма, капитализма или който и да е друг, по-човечен строй, защото ми е късно да тръгвам на Запад. Ще стана на стари години и аз екстрасенс. Ще си милвам по цял ден голата си глава, ще си вая загадъчните движения като прим балерин покрай раменете, ушите, гладния си стомах и по-надолу, където и Кашпировски да ми бае, все тая. Заболи ли ме дванайсетопръстникът от пържения колбас и изригналото като исландски гейзер светло пиво, ще го затъкна с лебена содичка в два посред нощ. Болката се смалява, въздухът спира да скърца, очите се наместват, мечтите се връщат от скиторене по света и у нас и всичко придобива реалните си форми, мирис и цвят. Обичам те, мое мило отечество, казвам си. Тук ще е пиячката, тук ще е умирачката, плачката също ще бъде тук. Няма какво да правя на Изток. Няма какво да търся на Запад.
Ако и на вас ви писне като на мен, не ходете при разни шарлатани-екстрасенси. Ние всички сме екстрасенси. Осем милиона екстрасенси. Ще се справите и сами. Милвайте се по главата пет минути на гладно, а после отворете международния си паспорт и изпийте над него чаша студена вода. Ще ви мине.
Дните се нижат, годините летят, гласи една много стара, неизбродно дълбока арабска пословица. Повторете я бавно и се заслушайте в собствения си, сякаш идещ от най-дълбокото и зареян в пустинята, глас. Красива, поетична и едновременно с това толкова жестока, но ненараняваща никого, изпечена през хилядолетията мъдрост.
И наистина, денят голям, времето стига за градеж и разруха, за любов и омрази, за ласка и смърт, и няма свършек, защото ден идва и ден си отива, но води друг подир себе си в безкраен върволик. Ще речеш, че годината си върви по-мъчително и бавно от огромното зъбчато колело във вселенския механизъм, но всъщност лети. Годините долитат и отлитат на оредели, отстреляни ята, превалят хълма, търкулват се като кратък есенен заник оттатък и някак мимоходом забиват безплътните си копия в нас. Косите падат, превръщат се в ненужен спомен, брадите белеят. Сякаш пълчища невидими паяци плетат хищни мрежести бръчки край очите ти. Други, вече не твоите, момичета ветролеят стръмни полички край морето. Други момчета, сред които до ужас те няма, размахват крачоли подир тях. А ти заспиваш край изветрялата бира между двете тъпи полувремена на мача и все по-често започваш да се събуждаш в ония малки часове, в които някога си се прибирал. И Времето, твоето и нашето време, стремглаво лети и страхотно, както е казал геният Христо Карастоянов от Ямбол, завива в нощта – далече от нас самите, сякаш повече не ни иска. Сякаш, освен на самите себе си, веднъж завинаги сме му писнали и на него.
Е, да речем, че и в това има нещо красиво. Че не всичко е гнило в тази толкова ненавиждана на младини Старост. Стоят ти диван-чапраз в автобуса, месарят ти реже и огъва в хартията нещо по-така, щото ти е наборче от казармата. Твои акрани въртят по-високите службици, все пак е нещо, когато децата хвърчат нагоре и гласчетата им започват да боботят като вятър в януарски комин. Жената става все по-хубава, все по-близка и скъпа, закръгля се като астика на една ръка разстояние, която няма желание да те съди за антиреклама. Дори парите, дори тези толкова мазни и омразни пари, подир които цял живот си търчал с браздулици кървава пот на врата, колкото и да са малко, все повече започват да стигат. Особено тогава, когато и ако брутният вътрешен продукт се повишава не само в правителствените статистики. Стигат за мляко, за хляб, за мач, за яйца, за кръщене и за смърт. Спокоен си и от ден на ден ставаш все по-спокоен. Пък и как няма да си спокоен, когато най-сетне си се примирил както със своето изоставено, освободено от бесовете тяло, така и с онзи, дай, Боже, всекиму, далечен и вечен изпроводяк.
Дните се нижат, годините летят. Старост, Господи! За мнозина тази дума означава само едно – ужас. Но ако действително ужасът да си стар е само един напорист нощен кошмар в сънищата на подпийнали юноши, тийнейджъри, както им викат днес, ако ужасът да знаеш, че напред е само пустош-ледница, над която въртят все по-изстиващи протуберанси и се люлеят все по-оскъдни есенни слънца, в същия този ужас няма нищо лошо. Просто – дните вече са се изнизали, а годините са отлетели.
Останала е горчилката, че истинският живот пак е завил страхотно в нощта покрай нас, без дори да ни е докоснал с лекото си крило, а ние така не сме и разбрали, така не сме и усетили, че макар и за кратко, все пак ни е имало на земята. И последен ще ни напусне само навикът сутрин с все по-нарастваща досада да си отваряме очите. За да ги затваряме вечер пак. А някой ден – да ги затворим завинаги. Защото отдавна знаем какво ще видим. Вдигаме уморените си клепачи, без да знаем струва ли си и защо Господ все още иска от нас това меко усилие.
Може би затова, защото ние сме във времето, но то престана да бъде в нас.
Поетите са тъжни хора. Още по-тъжни са поетите на България. Такива са били вчера, онзи ден, преди век, преди хилядолетия. Защото живеят по-метеоритно от нас. Те са ненаситници, които на едри гълтоци изпиват сладостта и горчилката на времето и света. Точно поради това живеят кратко. Кратко, но затова пък колко по-смислено е земното им присъствие! Защото за него поетите, и особено поетите на България, плащат жестока цена. Подчертавам тази дума. Жестока. Поетите на България плащат със собствения си живот привилегията да изричат истината докрай.
Ако разгърнем свитъка, в който са вписани световните поетични колоси, ще видим, че най-големите поети са мъртвите. Българските титани на словото не правят изключение. Живите щъкат край нас като екзотична част от пейзажа. С лулите, брадите, с раздърпаните пуловери, с извисения си и зареян поглед, с пиянството и безсъниците си, с разкрепостените си усти и привидното нехайство те сякаш ни казват, че някъде много близо до нас съществува и друг, добър и по-справедливо уреден живот – на чистия помисъл и дело, сътворено от чиста душа и с чисти ръце.
Ние живеем във време, в което хората престанаха да си вярват. Спряха да вярват на своите поети. Оттук и горчивата буца лед в душата на моите събратя по перо. Особено на тези, които живеят в България. Как поетът да се смее с цяло гърло, когато на българския народ му се плаче? Аз познавам прекрасни хора, които не са прочели през живота си и един стих, да не говорим за стихотворение. Познавам и неприятни литературни типове, които нонстоп, до припадък, до посиняване на публиката могат да рецитират поетични образци. Включително и свои. До гуша са ми дошли и платените прованслитературни мръсници, които ги антологизират по свой древен и твърде съмнителен аршин в претенциозни сборничета, щедро спонсорирани от чуждестранни джобове. Които тълкуват поезията в скромните си ученически писанийца така, както им скимне, и точно по този начин, на гърба на българските поети, си изживяха (и си живуркат) животеца като недосегаеми властници, за да свършат някой ден в логична забрава като литературни тунеядци. Да се чуди човек как спят нощем и защо са живи. Конски мухи върху гърба на литературата, които цял живот трупат омраза и недоумение. Убеден съм, че и без тях поезията стига до хората, които имат необходимост да общуват със светлината. Светлината в душите и във всяко наше дело.
Не може да бъде другояче. Поетите на България винаги са се занимавали със световните работи. Те може и да харчат с редки пръсти, да живеят през пръсти, но не и да пишат през пръсти. Защото знаят, че писането на стихове е най-висшата дейност, към която човек подхожда с необходимата сериозност. Една тъпо съшита литературна творба може да изкриви съзнанието на десетки поколения. Не е като да лепиш обувки и да носиш отговорност само за един чифт крака, пък били те и на Наоми Кемпбъл. Още повече – ако са на Кемпбъл.
Би трябвало България да се бои от мълчанието на своите поети. Когато поетите на България млъкнат глухо и страшно, тогава в България наистина става нещо зловещо. Не става въпрос за онези, които се изживяват като такива. Те да мълчат. Казвам това, макар да знам – няма спасение от разюзданата псевдопоетична разпасаност на графоманските набези. Тъпото е, че скудоумните произведения на кандидатите за място в българското литературно Утре затлачват с поетична помия мозъците на подрастващите поколения, както и богоравните ликове на нашите мъртви и живи литературни мъже.
Понеже и аз няма да забивам кол на тази земя, наречена от памтивека България, преди да се науча да говоря, свикнах да мълча. Говорещият човек в мен се роди с опустошен от мисли лоб. Едва после казах, каквото имах за казване, в мерена реч. Ще го повторя. Отгледах си децата, живях добре с жена, приятели, родители и роднини, написах книги. Е, можеше по-иначе, без трудната грижа за хляба. А стихът е единственото нещо, връз което съм се навеждал. И се навеждам. Защото той е мост между всички, които дирят упование и надежда тук.
В омаломощена и толкова непоетична България. Колчем сутрин отворя уши, и чувам – гороломно ехти, вулканично клокочи, лицемерно гъргори, лакомо сумти, гнусно мляска и цигански ври поредното предизборно грухтене в политическата кочина на България. Дигнали на възбог отдавна втръснали на всяко бедно и честно сърце зурли, охранени като шопари върху дащната парламентарна копаня, избраните ни народни левенти отново предизборно натежаха, наляха се и така се разплуха в парламентарните беемвета, та чак започнаха да пращят. Заобиколени от сонм тежкокрили телохранители, със страшна сила, челична воля, дързост в погледа, къртовски хъс в душичките и налудничав, параноичен мерак за власт миличките ни кандидат-президенти пак се емнаха да ръшкат по гори, села, градове и паланки, за да светнат народа кой в края на краищата трябва да води огрухания българин за носа. Вестници, радиостанции, кабеларки, БНР и БНТ, или поне това, което е останало от тях – всичко бръмчи, жужи, тиражира, усилва лъжата и пее. Черна, с грешни пари платена, медийна жътва. Няма лъжа, няма измама! Който има уши, да слуша, който има очи, да вижда. Глухите да отидат на операция, слепите да лягат под ножа, неверниците да се запрат зад девет реки и морета. Сияйни бъднини, таварищи! Реки и златни равнини, дами и господа! Невероятен скок в светлото Утре. Това ви чака, гласувате ли за нас! И – геената огнена, ако се доверите на всички останали!
Пфу, маскари!
Ловко плетат, въртят две на лице и три наопаки, сучат, усукват, тънко пресукват, кроят и с трепетна наслада режат и прекрояват нафрашканите с обещания за доживотен рахатлък народни торби. Шият и гладят новите парламентарни версачета с хъс на охранени съзаклятници, сторвали честен кръст върху Апостолската, но омърсена отвсякъде идея за Чиста и Свята Република. Все същите сини, червени, зелени, пембени и оранжеви, но катър сезон все толкова бозави български синковци, втръснали до гуша на обръгналия народец, перат, препират, плакнат с проникващ навсякъде, дори в малките мозъци, липосистем и простират прокъсаните си парламентарни и президентски гащички и антерийки. Все същите бивши и настоящи стари партийни муцуни, които две мощни петилетки и кусур лъгаха и лъжат, брисаха и бришат, мазаха и мажат, и продължават да ръшкат по стъгди и седенки с ликове на ангели небесни, да чупят предизборни чупки в кръста пред същия този българин, когото забравиха само ден след предишните избори.
Господи, прибери си политическите вересии! Натовари ги на първия разбрицан икарус, от ония, в които ние, подопечните ти чеда, сместваме тела привечер след работа, нагъчкани като постни сарми във вакуумна тенджера, и си ги вземи. Дай им на всичките тези поднебесни парламентарни ненаситници да си въртят волана в наджипкания до покрива икарус, да си се водят и карат през реките и златните равнини, и да си се управляват сами в Твоите райски селения. А на нас прати, ако можеш, спокойствието и благоговейната тишина. Онази, която кротко ляга над кочината, след като прасето предаде Богу дух.
Тишина, Господи!
Откога в политическата кочина на България не е наставала тишина?
Политиците ли се морят за народа или народецът се поти и под езика заради политиците? Кой на кого слугува, питам се денем и нощем, макар да знам горчивия отговор. Но каква файда, че го знам? Кански да го изкрещя на площада, да го изора, докато ме влачат, с кървави нокти и зъби на плочника, да го опна плакатно срещу Народното събрание, да го извия серенадно с кухата си китара под Президентството, да го ревна с три ката тежки сълзи пред Министерския съвет, на никого в България няма да му стане по-леко. Най-малкото на мен. На децата ми още по-малко. Защото Бог прощава изречените истини, но озлочестените от изречените истини политици в България – не. И никога няма да простят. Ей точно поради тази причина няма да се превърнат в Богове за своя народ. Дори на кръстните им мъки, ако ги постигнат такива, никой няма да повярва. Защото, дори и тогава, когато изричат сакралното: "Истина, истина ви казвам!" или царственото, но вече профанизирано: "Вервайте ми!", българските политици влагат във фразата на Христос такова интонационно лицемерие, каквото и отличниците в НАТФИЗ не биха могли да докарат.
Пък и защо да им вервам? Какво друго за народа си вкупом сториха, освен това, че на негов гръб натаманиха своя живот, оправиха живота на своите близки по крива, права, успоредна и перпендикулярна линия, мъчното дередже на синове, дъщери, братчеди, лели, чинайки, балдъзи и стринки? Как няма да го подредят този техен живот, наспорил Бог много и все наша рода, нали всеки дърпа черджето и вика дай.
Само дето за последните 13 години щастлив преход по баира към светлите бъднини България взе да се топи, спря да ражда българската майка юнашка. Поне не си спомням скоро да съм скачал на крака, когато хубава, уморена и огромна в натъпкания автобус се възкачи бременна жена и подири място за себе си и за бъдещата електорална единица. Не помня през същите 13 демократични лета родителите ми да не са я окъсвали преди скапаната си пенсия, а аз да съм развързвал възелчето на кесията дори и за най-малките прищевки и гевезелъци на децата си. За разлика от политиците, които си спретнаха за по-голяма прегледност и сайтове-ментета в Интернет с имотите, возилата и банковите сметки. Само като се замисли човек, че всичките им благинки са натрупани през последните 13 години политически пашалък, става съвсем излишен въпросът кой на кого слугува в България.
И все пак това е въпрос, на който именно сега, още днес, броени дни преди новият президент да възлезе на "Дондуков" № 2, хората трябва да получат страшно бърз и ясен отговор. А той е прост като белия боб. Българските властници отдавна престанаха да бъдат верни слуги на народа. С кръвта, потта и парите на все по-оголяващия и обедняващ електорат за прословутите 13 лета демократичен преход политиците се превърнаха във високоразредна политическа, икономически независима и точно поради това недосегаема от българските наказателни институции каста. Дори за невинните дечица в детските ясли е безпощадно ясно, че върху, около, над, под, пред и встрани от 240-те народни любимци действат такива безотказни защитни механизми, че не само пиле, но и случайна електорална единица не може да ги наближи. И ако в зората на демокрацията лозунгът, хвърлил в красиво опиянение народа, беше "45 години стигат!", на мен ми се ще да откъсна от календара и да затрия тези 13 години куха ръченица на място, защото това са 13 безплодни пустинни кръга от всичките всуе изписани окръжности, изорани от Мойсей и народеца му в пясъците през злощастните библейски 40 години.
Не така обаче мислят народните ни избраници. Убийственият за електората преход към демокрация и пазарно стопанство за тях беше една щастлива приказка без начало и край. Тъпо съшит от полуидиоти за кретеноиди бразилски сериал, в чийто вери хепи 2001-ви епизод народът окончателно си изпи акъла, а те пак се готвят по познатия сценарий да си изгубят паметта. И през следващите години парламентарен и президентски рахатлък да се питат кой е, какъв е, чий е и защо изобщо го има тоя народ, дето им се мотае в краката, не бачка, само плаче за тринайста заплата и пенсия, а като не му ги дадеш, пие и псува.
И от време на време ходи под строй да гласува.
С потриване на ръце в перверзна радост управленческата лъжа в България и днес е издигната в ранг на официална държавна политика. А гадният експеримент, който цели да покаже на света доколко издръжлив е този бит, клан и недоубит българин, се провежда вече 13 години върху гърба на все по-оредяващия електоратец и може да бъде сравнен единствено с ДДС-то върху масажите в полутъмен клуб за запознанства, в салон за лъжовни масажи, в какъвто се е превърнала България. Или с гнусните опити на перфидния злодей д-р Менгеле в нацистките лагери на смъртта.
Именно поради това лъжата в България е по-страшна от която и да е въоръжена патаклама по света. 13 години светлите ни Водачи лъжат народа, воюват с него. Нападат в гръб. Подло. Изневиделица. Като страхливци. Демагогска и мека, тази тяхна свещена война не троши покриви, не пръска мозък по стените, а бърка с мръсни ръце в сивото, както може само една Лъжа. Лъжата, че сме свободни. Че живеем в свободно време. Че световните пространства са наши. Че за нас се грижат. Че мислят за нашето благоденствие. Че трябва още малко да се наведем, да опънем още метър вратни жили, да не мърдаме и да издържим, докато Те ни работят, но ни работят все пак единствено с мисълта как да ни поднесат светлото бъдеще на сияйна тепсия.
Може и така да е, но след толкова безплодни лета между все по-рехавото българско стадо и неговите слепи пастири вече е легнал такъв зъбат Колорадски каньон, какъвто и Стефка Костадинова няма да прескочи. Защото 13 демократични години от мехлем-устите на политиците към нас текат могъщи реки, стоварват се животворни Ниагари и Замбезита от мед и масло. Ако не знаете как става това, ще ви река. Лапват микрофона и почват: Нови работни места. Умопомрачителни, главозамайващи заплати. Край на корупцията. Подстригваме ниско данъците. Таковаме мамата на престъпността. Да живей малкият бизнес, средната класа, разбирай – средният пръст. Септември ще бъде май. Животът ще бъде по-хубав от песен. Обаче кога?
На куково лято.
Е, туй живот ли е? Живот ли бе и живот ли ще бъде?
В тоя салон за масажи дори чукането е с ДДС.