ДЕМОкрация

Day 4,619, 08:59 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sasha Vladimirovna

Казвам се Димана. Родена съм в големия януарски сняг на онази първа зима от прехода. Наричаха ни Деца на демокрацията, но и "изтървано поколение" - едновременно символ на надежда и ново начало и ясен пример за това какво става, когато в усилията си да храниш малкото гърло вкъщи, забравиш, че трябва и да го възпиташ. Смея да твърдя, че много от нас, макар и да израстнаха бурно, в крайна сметка съзряха на много нива и излязоха хора с чист ум и голям потенциал. Защото това беше не просто икономически и държавен преход. Беше пълен рестарт, пренареждане на приоритетите и болезнена, на моменти радикална промяна, която за много хора струваше скъпо.

Помня времето, когато текстовете на Замунда бяха забавни, просто защото някой си е помислил, че може да сложи прах от земята в пералнята. Помня и момента, в който чух за първи път баща ми да казва на всеослушание, че държавата трябва да служи на хората, а не обратното, и така и не разбрах защо всички притихнаха неловко. Това беше началото на поредица необясними за мен събития и лавинообразно нарастващото ми недоумение за мащаба на лъжите, в които е готов човек да живее, от страх да не би случайно да защити правата си.

Kогато видях видеата с побоите в петък, не можах да мигна цяла нощ. Бях гневна като озлобен звяр, исках кръв, исках да отвърна по много грозен начин, да се отдам на първичната хищническа природа, която ни е позволила преди векове да намираме забавление в гладиаторските битки. В някакъв момент ми стана ясно, че съм гневна на себе си, защото осъзнах, че някъде по пътя съм успяла да повярвам в най-долната лъжа - че нищо не зависи от мен и че докато не се меся, не е мой проблем. Само че на мен онези кадри не ми излизат от главата и ударите още резонират в тялото ми.

По някаква причина изненадващо много хора все още си мислят, че протестът е в защита на определени хора или против нечий бизнес. Други пък са се завайкали за алтернативите, сякаш в България рязко са останали само 5 човека. Една стара шега се върти от няколко дни: Двама били заловени от заптиетата. Единият видял, че се разсеяли и предложил да опитат да избягат. Другият казал "Стой, да не стане по-зле." В крайна сметка е въпрос на личен избор. Може да се напише книга, дебела колко Библията, на тема защо да не си изразим мнението, притесненията и гнева. И всички оправдания могат да звучат много убедително, особено когато има дълбок срам и съжаление за изборите, които някога сме направили, или просто сме свикнали да си мълчим.

Вчера попитах една приятелка "представяш ли си да си окована, притисната към земята, блъскана и ритана от всички страни, представяш ли си безсилието, отчаянието, обидата, болката, унижението?". Отговорът беше "не искам да си представям".

А може би е крайно време.

Питам всички, които все още си мислят, че това не ги засяга или че е в защита на нечии интереси, освен техните собствени, какво точно трябва да стане, за да вземе всеки от вас отношение? Трябва ли да обезобразят вашия син, да съблекат и снимат дъщеря ви? Трябва ли да сринат бизнеса на баща ви, да изчезне братовчедка ви, а най-добрият ви приятел да загине в опит да покаже истината? Колко още истински журналисти трябва да загинат? Колко още трети марта ще ми се напивате и ще ми пеете химна с цяло гърло, а после да ми обяснявате как сме били лъвове в клетка и някой трябвало да ни освободи? Кой е тоя някой?

Псевдонационализмът е болест, за която човек сам си е виновен. Малодушието и духовното примирение са проказа. Има криза на ценностите. Не стойте смотани в ъгъла. Погледнете се в огледалото и се запитайте какво означава дом, родина, държава. Някои от тези думи мистериозно изчезнаха от речника ни. Може би имат леко нелеп вкус? От нас зависи дали това ще продължи да е така.

Ако съм успяла да ви ядосам - много се радвам. Ако ме залеете с критични коментари, ще се радвам още повече, защото ще значи, че съм засегнала блаженото ви бездействие и ще имате силен порив да го оправдаете. Гневът е мощен двигател, ако се използва умно.

Докато мислите как да ме затапите, се сетих за нещо. Помните ли, старите кучета, как излизахме с репортажи по телевизията за бейби бум и заглавията бяха "България се нуждае от вас!" И бяхме горди, и бяхме в еуфория. Много хора се включиха в играта, точно защото искаха по някакъв начин да изразят отношение, принадлежност, ценности. Огромния брой регистрации бяха плод на общите ни усилия. Има причина националните срещи да се провеждат на трети март. Има причина много от нас да се включат в онова дарение за детското селище в Трявна. Оставете настрана всичко, което се обърка тогава. Фокусирайте се върху факта, че застанахме зад една обща кауза.

Та гледам тук как хората спорят, карат се, смотват се едни други, дърпат си чергите. И си мисля... Еха-а-а... Ако цялата тая енергия я вложим в една и съща посока? Представяте ли си? Да излезем организирано и да защитим истинската България. Да излезем от пикселите и да я вложим всичката в нещо значимо. Не казвам, че трябва. Изобщо не е задължително това да става наистина. Просто си разсъждавам на глас и си мечтая.

Чувствайте се свободни сега да ми кажете къде греша и колко съм наивна. Ако искате го кажете и на Арман Бабикян, който така хубаво натроли цялото управление сутринта баш по Нова телевизия. Кажете го на всички хора по улиците, преди да е почнала стачката утре, барем се спрат навреме. Даже може да ме махнете от приятели, ако съм била прекалено откровена и съм разрушила илюзията ви за патриотизъм и лична отговорност.

И не се сърдете, ако не отговоря на всички провокации. Най-вероятно ще съм навън, правейки нещо леко по-смислено от това да споря в интернет. Преди всичко как ще си живееш живота е личен избор и няма да се разсърдя, каквото и да решите. Пък който иска, да помечтае с мен. С радост ще ви посрещна на площада.

Поздрави,
Ваша Саша