Танцът - Честит Празник

Day 3,472, 16:37 Published in Bulgaria Bulgaria by Sollam
Здравейте, приятели!🙂



Преди много, много години, (най-вероятно толкова, колкото едва ли бихте могли да предположите), навърших заветните 4-ри. За времето си това бе една наистина доста солидна възраст. Възраст, която днес свързвам с първия букет красиви спомени и уханието от него в съзнанието ми.

Спомням си например вечерите, в които дядо ми четеше книга на баба ми. Спомням си пламъка на газената лампа. Спомням си сълзите в очите й и мъката оставили в мен, която и до ден-днешен мъждука. Спомням си, че тогава не разбирах, защо баба ми плаче и че единственото, което исках бе да й помогна, но не знаех как.

- Много е красиво, баба. Затова плача.

В онези години и за тогавашните ми познания, понятието красота бе свързано с любовта между баба ми и дядо ми. И ако за някои тяхната любов би могла да се нарече отчасти „косвена“, то тя в никакъв случай не бе нито отнесена, нито непостоянна или небрежна. Тяхната любов бе по-скоро тиха, мирна и някак чисто човешка, но тоооолкова дълбока. Бих казал, дори по-дълбока от корените на старата слива в двора, която дядо наесен извади.

Често красотата се лееше и от песните, които привечер баба ми пееше с комшийките на пейката пред къщата. Друг път я срещах в ръченица й и тогава, макар и за кратко красотата беше толкова игриво красива.

- Досущ като при буквите, баба. Виж ги хванати за ръце. И всяка групичка е танцуваща дума. Тук по пет, тук по две. Има си и баш танцьори…

По-късно баба ми обясни, че имало и тъжни хорА с тъжни букви, но това не означавало, че хорАта или книгите, в които танцували не били красиви.
Това разбира се веднага ме наведе на мисълта, че за бабиния плач виновна бе оная тъжна танцувална книга със странната и трудна за изговаряне буква „ю“, която с най-голямото си нахалство се бе хванала на едно хоро двата пъти – „Тютюн“.
В този миг се зарекох, че един ден, когато най-накрая порасна и се науча да чета гладко, ще й прочета най-смешната книга на света. Ама такава, че с глас да се смее.

Предполагам вече сте се досетили, че баба ми беше неграмотна жена. Още на 6 годишна възраст била изпратена да чиракува при някакви местни чорбаджии, за да помага на семейството си. Чувал съм какви ли не тъжни истории за този й период от сестра й и брат й, но по-важното в случая бе, че преживяното не й попречи да плаче на „Тютюн“, нито пък неграмотността й да ме води за ръка до библиотеката.

За мое огромно съжаление, една немалка част от приказките спящи из рафтовете вече ми беше разказвала, та все избирахме онези, за които не беше чувала – арабски, руски, любимите й на Джани Родари и по няколко пъти приказката за „Дивите лебеди“.
Тя разбира се не знаеше, нито имаше понятие що е то фентъзи или фантастика, а и със сигурност животът не я беше сблъсквал с жанрове от подобно естество. Може би точно по тази причина, когато един ден това се случи, се оказа някак леко неподготвена за бъдещето. Баба ми определено не се влюби в Ян Бибиян, но за моя радост Фют определено й хареса. И макар често да ме наричаше „Фюти“, при това по обясними причини, така и не я видях да се смее с глас.

Аз разбира се, не се отказах да търся. Не съм сигурен, дали тогава вярвах в класиката и дали надушвах или просто нанюхвах върховния момент на блаженство, скрил се зад ъгъла на поредния рафт, но няколко дни по-късно вече й четях „Хитър Петър“, а баба ми се смееше с глас. При това така, че чак съседката се провикна през дувара, питайки, с кво съм съ намацал тоз път.

( За сведение на незнаещите, години по рано съм бил паднал в помийната яма в двора й и добре, че ме е видяла, та ме измъкнала преди да се удавя. И това повтаряно през целия ми съзнателен живот, та чак до края. Лека й пръст!
Друг е въпросът, що таз яма не е имала някое друго дрЪво отгоре, белким ми сецне порива дъ съ гмурна волно и с отскок, но…
Явно от тогава мразя всякакви супи, (особено топчести), буламачи, фрикасета, нишестета, пишман сосове и удавени в тях мезета.)


Днес, години по-късно все още вярвам, че Хитър Петър и Настрадин Ходжа продължават да се надхитрят из рафтовете на познанието. Най-вероятно помъдрели, но не и овехтели.
Със сигурност далеч от „опасния чар“ на съвремието, в което по-голямата част от подрастващите свързват понятието „библиотека“ по-скоро с нещо таблетновиртуално или смартфонанално, а аромата от книги с праха по тях, като абстрактен сюрреализъм с незнайно откъде полепнала дебела импресия.

Склонен съм дори да се обзаложа, че някогашния биг хорор на баба ми „Конникът без глава“, днес бива четен по-скоро като приказка за лека нощ, ако въобще, а „прозорецът й към света“ - „Капитани на фрегати“, граничи с праисторическото издание на „World of Warships„ с липсваща график карта и умопомрачително „рийд мор“, което всъщност никой и „литъл бит“ не би прочел. Най-вероятно знаейки, че някой от играчите ще му го разкаже на… кратко.

Остава ни надеждата, че животът не е права магистрала и че
„Когато пътят стане непоносимо тежък, ни предстои завоят на радостта!“



Знам, че в еОбществото ни има преподаватели, учители, радетели на писмеността и културата, хора обичащи литературата и книгите, миризмата им, допира с тях…


Нека е Честит Празника ви!

Поклон!!!

Честит Празник, Кака!🙂