Join the new world

Здравейте читатели. Скоро бях писал последната си статия. Обаче виждам, че има хора, които искат да творя още. Моля да видите това. Предполагам, че вече трябваше да са ми изтрили профила, но да не се впускам в подробности.

Приятно четене!

---

---

Лунната пътека

Прекрасна неделна вечер. Небето беше кристално чисто. Слънцето току-що беше залязло. От източния хоризонт, съвсем плахо се показваше Луната. Отидох на брега на морето да наблюдавам магнетичния лунен изгрев. В началото едва отличавах силуета ѝ. Постепенно обаче забелязах нейния мътночервен цвят, който излъчваше някакъв особен меланхолизъм. Луната постепенно вървеше по прекрасния небосвод, който все повече потъмняваше и виолетовите ѝ багри се претопиха в особен синкав цвят, граничещ с черното.

Цветовете на студеното светило се преливаха. Придоби мек оранжев цвят, който излъчваше особен чар. Не усещах как се изнизваше времето, но небето не искаше да потъмнее. Видях по морето да се образува прекрасна жълтеникава лунна пътека, която завладя погледа ми. Съзерцавах нежния пейзаж, излъчващ вълшебна енергия. Луната се разсънваше и успя да съблече червената си пижама. На нейно място се премени с прекрасна бяла рокля. Наистина засия прелестно.

Очите ми бяха привлечени от нейните нежни нюанси, в които се пременяше. А каква голяма пътека остави по морето. Колко прекрасна и чиста беше. Въобще не бях усетил колко бързо минаваше времето. Просто изпитвах върховна наслада от неземната красота. Небесният обект беше толкова запленителен, че виждах съвършения образ на богинята на любовта. Прекрасно женско лице, което дори да бъде обхванато от очите ми за миг, оставяше вечен отпечатък в душата ми. А аз го съзерцавах през цялото време, бях изпаднал в несвяст от прелестта му.

За момент отместих погледа си от красавицата на нощното небе. Тя беше останала в моите очи. Лунната пътека ме привличаше като магнит. Разгледах звездите на небето. Видях огнения Антарес да ми се усмихва. Усещах, че ми намеква нещо и без да се усетя, сърцето ми затуптя лудо. Звездите отгоре ми се смееха иронично. Изглеждаха толкова жизнерадостни, сякаш бяха безсмъртни.

След като огледах звездното небе, отново приковах поглед към Селена. Тя дори изглеждаше още по-магнетична и сякаш в ушите си чувах как тя ме вика към себе си като морска сирена. Морето беше толкова красиво, бях изкушен и потопих десния си крак вътре. След това и левия. С плахи стъпки вървях по лунната пътека. Водата стигна до кръста ми. Продължих да крача навътре. Не можех да отместя небесносините си очи от луната. Исках да съм до нея. Душата ми желаеше да я докосна, да я обгърна с ръцете си и да я стопля. Тя беше толкова чаровна, но и някак си студена. Може би точно това ме привличаше. В тези мигове не знаех какво да правя. Само знаех, че се чувствам наистина спокоен, че нищо лошо няма да ми се случи. Още известно време бях в морето и усещах как се зареждам положително. Накрая усетих как вътре в мен поникват криле. Имах чувството, че ще полетя.

Тогава, нещо невидимо ме изтласка от морето и излязох на брега. С изненада видях, че облак беше закрил Луната, а от лунната пътека нямаше и помен. А беше толкова красиво! Погледнах внимателно нагоре и видях, че облакът е доста голям. Бях опиянен от пейзажа, но умората ме обземаше и реших да се прибера вкъщи, щастлив, че имах възможността да дам криле на душата ми, която може би един ден ще полети в Космоса и ще се целуне с Луната.