Join the new world

-Част петнадесета
,,Отплаването”

Денят беше обичаен за географското положение на Бритисия. Облачен,с лек вятър,но все пак топъл. Някъде по обяд Лирой вече беше готов,взел всичките си вещи в една износена и леко окъсана чанта,той чакаше старият си господар да го повика. Не след дълго се чу шум от двигател отвън,което Лирой веднага свърза с пристигането на граф Стенли Ди’Фиш,което означаваше,че е време да тръгва. На вратата му се почука,откъдето се подаде леко приведен прислуга,който привика Лирой навън. Момчето излезе от стаята си и тръгна след прислугата,който го водеше към мястото на срещата. Не вървяха дълго,когато най-сетне Лирой се озова в просторната градина пред главният вход на имението,където го очакваха граф Хайк и Стенли.
Градината не се беше променила доста,откакто Лирой я бе видял за пръв път,когато пристигна със семейството си,но сега му се струваше някак си по-различна. Може би защото не бе идвал тук доста време,или пък защото напускаше,но това нямаше значение сега,важното бе,че той беше на път да опознае светът отвъд пределите на островът,на който бе прекарал живота си.

Прислугата подхвана препълнената окъсана чанта от ръцете на момчето и я пренесе до автомобилът на люспестият граф. След като я вкара в багажникът, прислугата леко се поклони на господарите си и изтича навътре в двореца. Незалбър в това време се обърна към Лирой и му даде знак да се качва в колата,което момчето и изпълни покорно. Влизайки в автомобилът,Лирой не се забави да огледа целият интериор,лъскавите екрани на седалките,всевъзможни джаджи и бутони,а седалката му беше по-мека от всичко,на което бе сядал досега. Прозорците също му се сториха странни,тъй като затъмняваха всичко навън,това Лирой не можеше да проумее как бе възможно,но нямаше какво друго да направи освен да се чуди на всичко,което виждаше за пръв път.

-Така ли живеят графовете? – попита се момчето,оглеждайки вътрешността на автомобила.
След като графовете приключиха разговорът си отвън,Ди’Фиш се качи в автомобила,погледна Лирой в огледалото и потегли.
-Ако искаш напитка натисни зеленото копче отляво. – продума люспестият граф,с дррезгавият си и страшен глас.
Лирой се огледа на лявата си страна и видя един зелен кръг,който и натисна,на което малката облегалка от дясната му страна се помръдна и отстъпи място на една малка зелена бутилка.
-Аха! – възкликна Лирой – Интересна работа.
Стенли леко се засмя,по начин,който се смеят възрастните на децата,когато се учат на най-лесните неща.

***
Пътувайки из предградията на огромният град на път за частното пристанище на морският граф, Лирой забеляза нещо в далечината,което до сега не бе виждал – огромен небостъргач,който сякаш нямаше край. Сградата в действителност бе много висока и по всичко личеше,че пробива облаците и се извисява до края на небето.
Лирой много се учуди на тази интересна сграда и най-вече защо не я бе виждал до сега и попита своят нов господар какво има там.
-За какво говориш? – с привидна изненада отвърна Стенли,който сякаш не забелязваше огромният небостъргач от лявата му страна.
-Ето,за този голям блок ей там – отвърна Лирой,посочвайки с пръст към небостъргачът,но този път когато се обърна към него за да го види – сградата я нямаше. Как така? – помисли си момчето… и наистина огромната сграда,която до сега се очертаваше над града я нямаше,сякаш никога не бе съществувала. Небостъргачът просто бе изчезнал.
-Да не би още да сънуваш момче? – засмя се Стенли.
-Ами…там беше…-объркано отвърна Лирой,който още не можеше да си обясни този странен феномен.
Мисълта за странната сграда скоро се изпари от умът на момчето,при вида на най-различни интересни и странни животни,на които пътниците се натъкваха по малкият черен път далеч от имперската столица.
Тук Лирой за пръв път в живота си успя да види лисици да притичват край храстите, дори няколко сърни бягащи,подплашени от шумът на автомобила. Дори няколко глигана се мярнаха някъде в далечината. Лирой беше много изненадан от всичко,което бе видял и вече предполагаше,че това няма да бъде всичко,на което ще да се натъкне в този голям,странен и непознат свят.
Скоро в далечината на хоризонтът се очерта нещо синьо,огромно по размер,което сякаш отразяваше слънчевата светлина,а над него небето бе почти почерняло от ята птици,които волно прелитаха. В близост пък вече можеха да се видят множество сгради, високи кранове и най-различни кораби. Двамата пътници вече бяха стигнали до Северно Море и частното пристанище на графът на Дания и лордът монополист на мореплаването в Сдружението. Стенли отвори прозорците на автомобилът си и веднага въздухът се изпълни с някаква нова миризма,която Лирой никога не бе подушвал през живота си. Миришеше на море.

Обръщайки се към Стенли, Лирой видя нещо твърде странно, някакво странно раздвижване по цялото лице на новият си господар. Сякаш Ди’Фиш имаше хриле,които се отваряха и затваряха и наистина бе така, тъй като Стенли Ди’Фиш чрез последните открития в развитите технологии бе успял да се усъвършенства в нещо различно от натурално човешко същество. Сега той бе хибрид,който имаше способността да живее както на суша,така и под вода и миризмата на море подтикваше съзнанието му към дълбините на морето и океаните и той не можеше да контролира това.
С приближаването си до огромното море, Лирой все повече се учудваше както на огромното корито вода,което за пръв път виждаше и на своят господар,който все повече сякаш се възбуждаше от миризмата и гледката на морето пред себе си.
-Хъррр; Хъррр; Хъррр – странни хрипове и звуци издаваше този странен мъж със синя люспеста кожа.
Лирой не каза нищо,той не знаеше какво точно се случваше,а и тази гледка повече го плашеше,отколкото разбуждаше любопитството му. Въпреки спорадичните хрипове Стенли успя да се успокои и спокойно продължи пътя си към пристанището.
Наближавайки пристанището, пред погледът на пътниците се изправяше голям билборд с холограма,изобразяваща Стенли,който повтаряше някакви заучени фрази,които служеха като реклама за неговата търговска флота.Това не бе необичайно,имайки предвид,че почти целият капитал на Сдружението се държеше от шепа хора,като Стенли Ди’Фиш,които бяха считани за висшите човеци в това толкова странно общество.
Сега за пръв път,откакто бяха тръгнали пътниците си проговориха.
-Слизай тук,ще ме изчакаш до белият кораб ето там – посочи с пръст Стенли,към близкият док,където бе акостирала една лъскава яхта.
Лирой слезе от колата и тръгна към оказаното му място,докато господарят му прибере колата си.

***
Лирой бе минал през цялото пристанище и бе видял твърде много нови неща,което му причини и главозамайване. Момчето сега не искаше да осмисля или въобще мисли над нещо друго,освен кога ще се върне господарят му,за да може да полегне. Той беше седнал на един малък дървен сандък,оставен на няколко метра от яхтата на морският граф. В това време,без той да забележи,някой се бе доближил до него.
-Защо седиш така?
Лирой вдигна поглед към човекът,който го бе заговорил,но бе изненадан доста неприятно.
Пред себе си виждаше висока,доста слаба грозна жена,лицето и наподобяваше на някакъв страшен звяр,със сива люспеста кожа,огромна уста,в постоянно положение на усмивка и несъизмерни с лицето й големи очи. Момчето се отдръпна настрана. – Кой си ти?
-Сирена, спътница на Стенли. Точно той ме прати,идвай с мен,качваме се на яхтата. След малко отплаваме. – с тънък,леко псиклив,но пронизващ ушите глас отговори хибридът между жена и влечуго.
Лирой се поколеба,но накрая се реши и последва странната жена по тесният мост,водещ право в яхтата.
Стъпвайки на палубата,първото нещо,на което момчето обърна внимание бе хоризонтът на запад,слънцето залязваше,но все още бе достатъчно високо за да може залезът да се отрази в морето.Залезът беше красив,слънчевите лъчи се отразяваха в просторното и ширно море от всички страни,което добавяше някакъв носталгичен нюанс към цялата гледка. Лирой още беше захласнат по залезът,когато Стенли се приближи до него и го информира,че отплават,тогава Лирой се обърна в посока на Лонсити и за своя изненада осъзна,че макар и пътуването им да бе отнело няколко часа,те не бяха твърде далеч от столицата,която все още се виждаше от яхтата. Небостъргачите ясно се очертаваха от залязващото слънце и блестяха с кристално-бяла светлина. Тогава нещо високо започна да се очертава сякаш от нищото. Малко по малко се очерта висока сграда,толкова висока,че краят й не се виждаше. Това бе същият небостъргач,който момчето бе забелязало при напускането на имението,но как така се питаше той. Небостъргачът бе изчезнал,а сега се появяваше отново,сякаш от нищото. Лирой отново попита господарят си какво е това,а Стенли просто погледна към момчето,после вдигна поглед й към Лонсити,където в изцяло черните му големи очи се очерта отражението на това странно видение,но той не отвърна изобщо,а просто се обърна и влезе в каютата си.
Любопитството на момчето остана незадоволено,но нямаше какво друго да направи,освен да се чуди каква ще да е тази сграда.
***
Яхтата леко се отдалечи от брегът,който ставаше все по-малък и по-далечен. Пътуването им трябваше да отнеме няколко дни в североизточна посока.
Дестинацията им бе Колдехсити – градът столица на графство Дания,частна собственост на Стенли Ди’Фиш.

Следва продължение…