Join the new world

-Част четиринадесета
,,Сделката”

Празничната вечеря продължаваше вече трети час,а слънцето вече се бе скрило и отстъпило мястото си на пълната луна. В балната зала,където празнуваха различните приближени на важният граф, Лирой обикаляше наоколо,следвайки своят бъдещ люспест покровител. Единственото,което липсваше от празненството бе графът,който се бе изгубил някъде,но на никого не му направи впечатление,тъй като всички бяха твърде заети да показват на своите приятели от далечни места как прекарваха нощта. Общото съзнание,както го наричаха,бе виртуална платформа,където всеки,който бе от социалната пролука можеше да използва за връзка със своите познати навсякъде,където съзнанието имаше покритие. Социалната пролука по своето същество в обществото на Сдружението е специален клас гражданство,заеман предимно от приближени на аристократите бюрократи, които биваха назначавани за градоначалници, ръководители на медийни гиганти и най-различни обществени функции,които по същество държаха монопола на информация в цялата империя.

Докато всички се забавляваха със своите странни танци,напитки,храни и най-различни забавления,като битки на голо от служителите,считани за полу-роби,на другият край на двореца,в стаята си Стивън тъкмо бе приключил с приготвянето на скромната си вечеря. Той обичаше лютивата и морската храна и сега имаше възможността да се наслади както на изобилие от морска храна,така и на изобилие от лютиви подправки.
Стивън бавно седна на старият,дървен стол в средата на малката стаичка,осветен от ниско висящата лампа над малката дървена маса, Стивън оглеждаше ястието си и вече усещаше вкусът му, леко напарващ, с придатък на лимонен сок и леко солен,а самата риба бе прясна и крехка,което удвояваше насладата му. Преди обаче да започне вечерята си, Стивън се наведе леко на дясната си страна,след което се изправи с бутилка вино в ръка. Той беше открил това вино в шкафът на малката си стая,когато се бе нанесъл и макар и да не разбираше надписите по него,тъй като бяха някаква стара форма на правопис,той успя да разчете цифрите,които гласяха ,,2178” ,което Стивън прие като година на реколтата,от която бе виното,което означаваше,че то бе отлежало цели 100 години преди той да го открие непокътнато.
Той бавно и внимателно отвори вехтата бутилка,когато я доближи до лицето си и вдиша диханието на това древно вино. То ухаеше прекрасно,сякаш бе очаквало да бъде намерено и бе запазило уханието си само за този момент.
С лека въздишка на привидно облекчение,Стивън бавно и полека отля от виното в една стъклена,бална чаша,която бе намерил в същата стая,след което я повдигна до лицето си,с лека пауза той отпи от виното,бавно,полека и по малко. Виното беше превъзходно, Стивън пое още една глътка,след което и трета и четвърта. Тогава той остави наполовина изпразнената чаша на масата и пое вилицата и ножът за да започне с вечерята си.
Отрязвайки парче от рибата, Стивън бе обзет от внезапно чувство на неспокойствие. Лек студ обхвана стаята,сякаш някой бе отворил прозорецът на стаята посред зимата,след което се промъкна и лека миризма,която от миг на миг се увеличаваше и ставаше почти задушителна. Стивън разпозна миризмата,това бе някаква гнусна смесица на катран и сяра,които обгърнаха него и превзеха стаята му.
Стивън сложи ръка на лицето си за да не диша зловонието,което прекъсна вечерята му,когато зрението му се замрежи,а светът – зави.
Той нямаше как да бъде пиян,та той бе поел само няколко малки глътки от виното,но дали не беше от възрастта на напитката!? – всякакви мисли минаха през умът му,докато в един момент не чу някакъв шум,сякаш дървената му врата се бе затворила. Обръщайки се към врата си,Стивън макар и със замрежено зрение,успя да съзре силуетът на някакъв висок,стегнат мъж,в костюм,който стоеше и го гледаше. Кой си ти? – попита объркано Стивън,опитвайки се да напипа мъжът отсреща. Незнайният посетител стоеше и мълчаливо гледаше обърканият Стивън.
Кой си ти? – отново попита Стивън. Тогава мъжът се премести на другият край на масата където и седна.
-Аз съм приятел. – лаконично отвърна посетителят.
-Какъв приятел? Всичко ми е разбъркано. – нервно отговори Стивън.
-Няма нищо…ще получиш много повече в замяна. – каза мъжът в костюм.
За какво става въпрос? – попита Стивън,полагайки главата си на масата,тъй като все още всичко в главата му се въртеше.
-Дочух,че имаш голям дълг,прав ли съм? – попита мъжът отсреща.
-Как?...Да,имам,така е – прав си! – уморено отвърна Стивън.
-Аха…-тихо поклати глава мъжът в костюм – в такъв случай аз мога да ти помогна.
-Как? – тихо попита почти изпадналия в безсъзнание Стивън.
-Аз имам грижата за това,на теб се полага само да подпишеш този документ. – отвърна мъжът,подавайки някакъв документ на Стивън с писалка. Стивън не беше в състояние да прочете каквото и да е било,но въпреки това мисълта за пари,облекчение от дългът си и по-добър живот надделяха над притесненията му,които бяха обзели обърканият му ум в този странен момент и той взе писалката с дясната си ръка.
-Къде? – попита той.
-Ето тук. – посочи с пръст полето за подпис,мъжът в костюм.
Стивън се съсредоточи колкото можеше и направи няколко движения с ръка – той подписа документа, сега странният посетител взе писалката и подписаният документ и се изправи – време е да тръгвам,ще се срещнем отново – добави той и напусна стаята.
Известно време след това Стивън се съвзе и изправи – той се огледа,но всичко беше на мястото си,всичко беше наред,тази странна случка му се струваше като сън.
Той погледна в бутилката за да види колко вино бе изпил,но тя беше почти пълна,което означаваше,както той сам си мислеше,че едва ли е бил пиян. Въпреки всичко,Стивън нямаше обяснение за този толкова реален сън,който имаше.

***
В балната зала настъпи известна тишина,след всички ритуали,забавления и игри,сега бе време празненството да премине към по-частна атмосфера,за което графът бе приготвил стаи за всички присъстващи,където те щяха да извършват своите дела,които посвещаваха на каквото желаят – някои на древни и почти забравени езически богове,други на животни,трети на някакви машини,а други пък просто за забавлението. Сега когато графът опразни балната си зала,той бе останал насаме с Лирой,когото подхвана за ръка и поведе навътре към все още неизвестните за момчето страни на дворецът.
-Тази нощ ще ти бъде последната тук Лирой,за това искам да ти дам една от най-добрите си спални,за да запомниш това място с добро. – добродушно се обърна към момчето Незалбър. Графът искаше да даде представата за разкош и богатство на Лирой,които тепърва щяха да му се предлагат. Лирой мълчаливо и послушно следваше своят господар през най-луксозните места на този дворец. Лирой не бе и помислял,че е възможно в този дворец да има такива места,които коренно да се различават от по-голямата му част – места,които не са тъмни и тесни,а широки,светли и богати на всякакви пробори,орнаменти,материали и изкуство. Незалбър въведе момчето в една от спалните на своят личен кът от дворецът. Спалнята бе едно голямо помещение,заобиколено от всички страни с големи прозорци,с изглед както към вътрешността на имението,така и към самият Лонсити, откъдето се виждаха и огромните му небостъргачи,
В средата на стаята имаше едно голямо легло,обгърнато от прозрачни бели завеси.
-Тук ще прекараш нощта момче,наслади се на стаята. – засмяно подаде графът и остави момчето да си отпочине в тази нова за него обстановка.
След като остана сам в стаята,Лирой не се забави да обиколи всеки неин ъгъл и да огледа всяко кътче и всяка гледка от нея. Никога до сега Лирой не си бе представял такъв разкош и никога не си и бе помислял,че това би могло да се случи на него.Той усещаше как в душата му се надига желанието за разкош,за лукс и за лесен живот,изпълнен с удоволствия и хедонистично съществуване.
След като разузна стаята и всичко,що се виждаше от нея,Лирой се приготви за лягане,с нощницата която намери в големият гардероб,който беше в единият ъгъл на стаята и изглеждаше сякаш бе там откакто съществува светът,неподвижен,но величав и голям,целият покрит с позлатени орнаменти и лъскаво дърво.
Лирой заспа с мисълта за един нов живот изпълнен с разкош,който по всичко личеше,че го очакваше след като замине за далечната страна Дания.
***
Лирой се бе озовал на някакво разкошно място,което сякаш побираше всяко негово желание и мечта в себе си.
Той виждаше пред себе си няколко големи автомобила,до които го очакваха по няколко привлекателни млади жени,които сякаш го викаха при себе си. Лирой сънуваше най-големите си мечти да се случват. Той виждаше голям дворец,който всички в сънят му вещаеха като негов,единственото което се искаше от него е да се посвети на някаква идея,за която всички говореха.
Този разкош продължи дълго,Лирой бе унесен в съня си почти цялата вечер и това може би бе едно от най-хубавите неща,които му се бяха случвали. Когато Лирой се разбуди,той усети силно чувство на разочарование,от фактът,че сънят му не бе реалност,но той усещаше и някакъв щипещ плътта му студ,примесен със странна миризма,идваща сякаш от самият него.
Момчето се изправи в леглото си и се огледа, слънцето тъкмо изгряваше пред очите му,а лъчите му се отразяваха и става по-силни от стъклените стени на столичните небостъргачи,нещо което се смесваше със тъмно-синьото небе и бели пухкави облаци правеше гледката още по-величествена. Лирой обаче не можа да се нагледа на този красив изгрев,тъй като спокойствието му бе прекъснато от леко почукване на вратата. Той се обърна. Огледа се сякаш с недоверие в собствените си уши,че нещо можеше да прекъсне този толкова хубав за него миг.
-Да? – викна с любопитство момчето,на което врата плавно се отвори,откъдето влезе висок стегнат мъж,с наострени към очите черни мустаци и малка остра брадичка. Косата му бе по-чудна от всичко останало в него – тя бе прилична на черен пламък,застанал в едно положение,сякаш замразен. Мъжът бе облечен в лъскав,черен костюм,черна вратовръзка и тъмночервена риза отдолу,с малък черен куфар в лявата си ръка.

-Може ли да пристъпя? – попита непознатият мъж.
-Ами…да? – учудено отвърна Лирой.
Мъжът бавно се приближи към леглото,като със всяка своя стъпка,някакво странно чувство се надигаше в душата на Лирой – чувство,което той не можеше да си обясни,но чувство което не го отблъскваше,а сякаш го приканваше,сякаш усещаше нещо,което би му донесло всичко,за което някога бе мечтал.
-Желая да ти помогна,млади господине. – подхвана странният мъж – но за тази цел ще ми е нужна твоята помощ.
Лирой се изненада от това странно предложение,но не го отхвърли,а простодушно попита – Как така?
-Аз мога да ти дам много неща,неща каквито си виждал единствено в сънищата си. – отвърна мъжът,с поглед впит в очите на Лирой,сякаш го познаваше по-добре от самият него,сякаш вникваше в умът и душата му и знаеше всяка негова нужда,желание и страст. Лирой не можеше да устои на този пронизителен поглед и се поддаде на волята на своят непознат посетител.

-В такъв случай какво трябва да направя аз? – попита той.
Мъжът постави леко куфарът си на леглото,вдигна поглед към Лирой и с нежен глас му отговори – Единственото,което се иска от теб,е да се посветиш на каузата ми.
Момчето остана много учудено,той се чувстваше сякаш изживяваше сънят си веднага след като го бе сънувал.
-Но каква е тя? Как да го направя? – попита той.
-Ще разбереш с времето,всичко нужно за изпълнението на обещанието,което ще дадеш сега ще ти бъде предоставено,със всичко за което някога си мечтал. – с добродушен вид отвърна мъжът в костюм,когато отвори куфарът си и извади оттам един лист хартия,с една писалка. Главният надпис гласеше ,,Договор”.
Освен заглавието,друго Лирой не можеше да разчете,тъй като всичко останало бе изписано на някакъв напълно непознат за него език,който не изглеждаше да е нищо,което човешки ум би измислил,но някак си това му вдъхна повече доверие. Може би така се води човешката страст,когато не разбираш нещо,го приемаш за по-висше от себе си и му се доверяваш сляпо…
Подведен от голите обещания на своят посетител и от своите страсти и желания Лирой подхвана писалката и положи няколко черти в долният десен край на документът,жест с който той подписа този така наречен договор – нещо,което му обещаваше всички земни блага,за които някога бе мечтал.
Сега оставаше само да разбере какво трябва да направи за да ги получи и той очакваше този момент с бодро нетърпение.

Следва продължение…