Войните при предшествениците на цар Самуил - (927-969) I

Day 3,748, 11:21 Published in Bulgaria Bulgaria by XaoC aJI4eH
Здравейте!

Пиша тази статия за цар Петър, понеже смятам да има цяла поредица за цар Самуил, а събитията са свързани по между си. Моля ви, нека дискусията не се превръща в спор между русофили и русофоби. Не искам да чувам: „славяни не съществуват“, „руснаците са шведи“. Не можем да сложим знак на равенство между съвременна Русия и Киевска Рус. Киевска Рус е само една от десетките руски държавни формации през Средновековието. Също е излишен спорът с руснаци ли се бием или шведи. Очевидно първите киевски князе са варяги по произход, същото се отнася за аристокрацията и елитната част от войската. Това изобщо не е странно, династията на Асеневци е куманска по принцип. От там нататък всички спорове са излишни.



През 927 г. между България и Византия бил сключен мирен договор, съгласно който българите се отказвали от териториалните придобивки, постигнати по време на военните действия след 913 г. като запазвали от тях само малка част от Черноморска Тракия. Подновено било плащането от страна на константинополското правителство на годишен трибут, предвидено от договора от 896 г. На Петър била призната титлата „цар на българите“, а на българския църковен глава титлата „патриарх“. За потвърждаване на мирните връзки между двете страни Петър се оженил за внучката на византийския император Роман Лакапин.
След сключването на мирния договор с България византийците подновили военните действия срещу арабите и поддържали добри отношения с българите. Независимо от това упадъкът на българската държава продължил. През 931 г. от нея отпаднали сръбските земи. От 934 г. маджарите започнали грабителски набези на юг от Дунав, като опустошавали не само българските земи, но достигнали дълбоко във Византийска Тракия. Безсилен да защити българските земи от нашествията на маджарите, цар Петър се обърнал за съдействие към немския император Отон I и към константинополското правителство, но усилията му не се увенчали с успех.
Докато траела борбата с арабите, цариградските управници поддържали мирни отношения с България, но те само изчаквали благоприятен момент, за да се възползват от нейната слабост и да насочат оръжието срещу нея. Наскоро след завръщането си от поход срещу арабите през 967 г. византийския император Никифор Фока се отправил на чело на войска срещу България, превзел някои погранични крепости, но не се решил да премине старопланинските проходи и се върнал обратно. Причината за това безславно отстъпление е изяснена от Лъв Дякон: „Императорът сметнал че не трябва да води ромейската войска в безредие през тези опасни места да не би да я предаде на мизите (българите) да я изколят като добитък. Защото е известно че ромеите често се натъквали на непроходими места в Мизия и всички погивали.“
От друга страна славата от победите на българските войски по времето на цар Симеон продължавала да се разнася по света и да придобива легендарен характер. Арабският автор Ал Масуди писал през 943 г. „Българите са огромен могъщ и войнствен народ, който подчинил всички съседни народи. Един български конник може да излезе на глава със 100 или 200 конника на неверните. В наше време жителите на Цариград не биха могли да се защитят от без неговите укрепления“….
След неуспешния поход срещу България у Никифор Фока назрял план – да привлече киевските руси за съюзници и с тяхна помощ да подчини българската държава. Той изпратил на киевския княз 15 кентенария злато с нарочен пратеник, който го убедил да нападне България. По такъв начин императорът се надявал да отклони русите от действия срещу византийските владения в Крим. За краткия период от 3 десетилетия Киевска Русия водила 4 войни с Византия през 883, 885, 907, 911 г.
През 968 г. княз Светослав начело на 60-хилядна армия, без да се смятат наемните войски, преминал Дунав и разбил изпратената срещу него 30-хилядна войска. След това навлязъл в Добруджа и завзел редица градове по поречието на р. Дунав и във вътрешността на страната.
Изплашен от стремителното нападение на русите, Никифор Фока променил политиката си и решил да потърси сближение с българите. Той виждал че в лицето на киевския княз ще има опасен съсед и че не ще може да го използва за осъществяване на своите планове. За да накарат русите да се оттеглят от България, византийците повели преговори с печенегите и през пролетта на 969 г. те нападнали Киев. Княз Светослав веднага се отправил към своите земи, за да спасява застрашената си столица. След като прогонил печенегите, през лятото на 969 г. той отново потеглил към България. В Константинопол решили веднага да се започнат преговори с българите, за да създадат преграда срещу русите.
Войските на киевския княз обаче навлезли дълбоко в българските предели и завзели столицата Преслав. Цар Борис II, който след смъртта на баща си (30.01.969 г.) заел престола, попаднал в плен.



Източник: "Българска военна история X-XV век." Със съкращения.