Join the new world

Същевременно се появяват и нови тези, чиято аргументация е насочена към отричане наличието на български фашизъм и към акцентиране ролята на Германия и германския натиск за изселването на евреите от Беломорието и Македония. Целта е ясна – България и българските правителства да се оневиняват за провежданата от тях политика до 9.ІХ.1944 г., която е нямала нищо общо с фашизма; България не е окупирала, а е освободила или пък само администрирала тези области; не са били българските правителства, администрация и войска тези, които са провеждали антисемитска политика, а те са били принудени в името на българските национални интереси да се съобразяват с германските искания и натиск. Друг вариант на тезата за оневиняването на българските управници и прехвърляне вината върху нацистка Германия е този за обвързване съдбата на евреите от старите предели на страната с тази на евреите от новоприсъединените земи. Така със задна дата изпращането на по-малкото на брой беломорски и македонски евреи в лагерите на смъртта се представя като изкупителна жертва пред германците в името на спасението на мнозинството евреи, живеещи в пределите на същинска България. В последните години пък стана модно да се говори повече за съдбата на македонските, беломорските и пиротските евреи и тяхното изселване в лагерите на смъртта като тема, останала досега прикривана и в голяма степен неизвестна на широката общественост, в противовес на силно подчертаваното с години спасяване на българските евреи. За съжаление и този верен в своята същност факт твърде бързо излиза от чисто историческия си контекст и започва да се използва за конюнктурни цели с днешен политически привкус, при което е на път да се превърне в сериозен международен въпрос, оказващ отрицателно отражение върху развитието на дипломатическите отношения между две съседни държави.
За съжаление и този верен в своята същност факт твърде бързо излиза от чисто историческия си контекст и започва да се използва за конюнктурни цели с днешен политически привкус, при което е на път да се превърне в сериозен международен въпрос, оказващ отрицателно отражение върху развитието на дипломатическите отношения между две съседни държави.
Не е излишно тук да приведем един малко по-обемен цитат, който прекрасно илюстрира развитието на налаганите стереотипи по въпроса за съдбата на българските евреи както в българските учебници по история, така и в масовото обществено съзнание от края на Втората световна война до наши дни: учебникът по история от 1946 г. отбелязва, че антисемитският Закон за защита на нацията е бил промулгиран от Борис III и на тази основа са били депортирани евреите от Новите земи. Акцията по спасяването не е описана, а е фиксирана като заслуга на българския народ. Учебникът от 1954 г. отбелязва само приемането на антисемитския закон, без изобщо да спомене за спасяването на евреите. Изглежда поразително. Не са изминали и десет години от края на Втората световна война, а се премълчава едно уникално събитие. Изглежда още по-озадачаващо, ако се вземе предвид, че управляващите комунисти са взели участие в акциите за защита на евреите – чрез листовки, политически декларации и апели, съучастие в манифестации, предавания по нелегалната радиостанция. Може да се предположи, че учебникът от 1954 г. е подготвен през 1953 г. и отразява антисемитската по същество кампания, започнала в СССР през 1948 г. и кулминирала през 1953 г. Но непосредствено след смъртта на Сталин (март 1953) кампанията е спряна. А учебникът продължава да се преиздава и през 60-те години. Странното премълчаване сякаш противоречи на логиката на Аристотел, но всъщност се вписва в друга – идеологическа логика. Основният патос на учебника е заклеймяването на българския фашизъм. Негативизмът е толкова силен, че факти, които могат да смекчат черната картина на „фашисткото робство”, просто се изключват. През 1982 г. поредният учебник вече разказва за спасяването на евреите и компенсира пропуснатите идеологически бонуси, като акцентира на успехите на Червената армия и акцията на Комунистическата партия.
След 1989 г. историята се пренаписва. Спасяването на евреите от „старите земи” е подчертано, депортирането им от Тракия и Македония се смекчава и отбелязва като признак на „крехкия български суверенитет” – ролята на българските власти просто се премълчава. Изтъква се специално инициативата на Димитър Пешев и на някои депутати от парламента, както и ролята на Двореца. Участието на Комунистическата партия се омаловажава и игнорира. Учебникът от 2001 г. дава следната обща оценка:
„Това е постижение на цялата нация, без да се изпуска важната роля на Двореца и дори съдействието на отговорни представители на властващия режим.” (История и цивилизация, учебник за 11 клас. София, Анубис, 2001, с. 214). Споменават се само две имена – Александър Цанков (2 пъти) и Димитър Пешев. Либералните политици (Н. Мушанов, П. Стайнов), които категорично и последователно отхвърлят антисемитизма, се оказват за втори път пренебрегнати.
Ако пристрастието намира място дори в учебниците, които поне по дефиниция трябва да се отличават с обективност, то в ангажирания печат идеологическите схеми са наложени върху историята семпло, неприкрито, с апломб. Сравнително проучване на вестниците Дума (орган на екскомунистическата БСП) и Демокрация (орган на антикомунистическия СДС), осъществено от изследователи на Софийския университет, показа фрапиращи различия и образци на едностранчивост. Вестник Дума подчертава дори не толкова спасяването на евреите, колкото не-спасяването на 11 000 евреи от „новите територии” като доказателство за фашисткия характер на режима в България. Акцентира се на ролята на Съветската армия. Според Давид Овадия, поет, участник в съпротивата: „Не царят е спасил евреите, а победите на Съветската армия са решаващият фактор да не бъде допуснато депортирането.” Обратно, според Демокрация: „Не другарите спасиха българските евреи, не Тодор Живков, а Борис III. Главно българската власт и общественост, а не Тодор Живков, както ни се втълпяваше досега.”
„Спасяването на евреите е екран, върху който се проектират всички идеологически деформации на българската история.”

Николай Поппетров