Отначало

Day 4,830, 11:32 Published in Bulgaria Bulgaria by V1K0

И ето, първият учебен ден започна…както си го спомням… Този път обаче ще поема инициативата отрано. Отново бях дете, огледах се из класната стая и видях лица на хора, които помня, а на други, които бях забравил, че съществуват. Тръгнах бавно и с колебание, но след първите няколко стъпки се усетих… Време е да променя съдбата си. Забързах ход, вдигнах глава, изпъчих рамене. Ха-ха, сигурно приличам на дребен бурсук!? И какво от това? Стигнах до крайният чин, имаше три места, от крайната лява страна стоеше Ани, помня я от последната ни година. Сега беше още малка, но все така заядлива. Попитах нея и момичето до нея, чието име впрочем не запомних, дали мога да седна до тях. Не се изненадах когато Ани ме отсвири с твърдото си „Не”, но другото момиче свали раничката си и каза „да, може да седнеш” и аз седнах. Скоро часът започна. Бях забравил – математика. И ето я – тази сбръчкана дебела мръсница, след шест години щеше да ме остави на поправителен. Този път обаче това няма да се случи.
Денят мина като сън, повечето е мъгла от необезпокояваният детски рай. Безгрижие, освен на моменти, когато трябваше да се преструвам, че не знам какво щеше да се случи. И наистина разбрах, няма как да променя какво ми се случваше, поне не в началото. Но имах контрол над развръзката. Промених отношението си към всички и към себе си. Сега аз бях важният. Този път нямаше да израсна самотен и тормозен. Сега е моето време. Учебният ден мина и замина. Сега бях с няколко стари приятели и дори един нов – някакво момиче от моят клас. Бяхме в съседното на училището ми заведение. Чудно! Никога не бях и предполагал, че допускат ученици и то първокласници там. Добре, че използвах натрупаният опит през годините за да ги убедя да ни пуснат. Щях да започна да събирам кръг от хора още отрано. Времето е мое. Това е дар и няма да го пропилея! Дори мъртвите ми близки бяха тук отново, разбира се не знаеха, че след повече от десетилетие ще пазим траур за тях. Всичко беше както си го спомнях, освен аз самият. Сега всичко вървеше под моят контрол. Бях се изхитрил и взел телефонът със себе си. Разбира се тогава телефоните не бяха така добри и дори не бяха толкова разпространени, но все пак – няма как да ти кажат,че идваш от семейство на разведени и си имал неслуката да си с бедният родител. Сега бях първокласникът с чудният телефон от далечна държава. Никой нямаше да види баща ми в следващите девет години, така че беше сигурно да го използвам като алиби за тази джаджа от бъдещето. Единствено трябваше да скривам профилите и снимките си в мрежите. Все пак не трябваше да разбивам илюзията. Но все пак исках да започна отначало. И всичко да бъде различно този път. Каква наслада и щастие. Всичко е толкова блажено! Успях! Направих го и началото и времето е мое! Сега всичко ще се промени. Но уви, скоро започнах да усещам и дочувам неща отвъд моят контрол. Усещах как се изскубвам от този бленуван рай и сценарий, в който сам определях бъдещето. И ми бе предоставен избор – да остана за още малко в този рай и да го загубя отново и завинаги, или да погледна това отвъд сега и завинаги. Опитах се да поостана, да се насладя на този дар, макар и кратък, но просто няма как. И ето ме сега съм буден и виждам, че всичко това е минало и няма как да го променя, а времето не знае друг ход освен напред и тежка меланхолия налага ме и чувство на провал, че не направих нещата както трябваше да бъдат, а ставаха извън моят контрол. Но това е реалността… Няма какво да направя да променя съдбата си отрано, мога само да започна сега и да я завърша както аз я искам. Миналото не можем промени, но бъдещето е в ръцете ни и колкото по-скоро осъзнаем това, толкова по-добре. По-добре късно, отколкото никога…