Под дъгата на тъгата...

Day 3,101, 03:41 • Published in Bulgaria Bulgaria • by CeHuKo

Събудих се с чувство на тъга! Същата тъга! Не искам да отворя очи! Пак Я сънувах! Стоеше на същата пейка! Нашата пейка! Студено е… Не ми се става! Опитвам да си Я спомня. Искам пак в съня...
Трябва да ставам ! Някак трябва да се върна към реалността! Бавно. Мъчително.
Не искам да се връщам, искам пак да сънувам, да мечтая за онова изгубеното…Да мечтая!?...имах много мечти, но животът е тежък, неумолим и тъжен. Преди всичко искам да бъда щастлив.Всички искат. Кой го постига?
Чест. Достойнство. Себеуважение. Като се замисля, дали притежавам още тези неща? Имал ли съм ги някога? Не съм се родил по собствено желание! Намерих ли някой, който да ме обича? Винаги съм вземал погрешни решения. Може би единствено в детството си съм бил щастлив! Какво е останало от мен сега!? Какво съм?
Аз не съм тяло, което има душа, а съм душа, която има някаква видима част, наречена тяло. Понякога присъствието на душата е много по-осезаемо, отколкото си представям. Как ме изгаря и ме кара да мисля за изгубеното... Опитвам се
да престана да мисля любовта. Да не е толкова важна за мен, да не се чувства добре дошла. Но ако не мисля за любовта, с мен ще е свършено.
Ще полудея.
Трябва да пиша само за нея!
Трябва да пиша за ЛЮБОВТА.
Трябва много да мисля и да пиша за любовта — иначе душата ми няма да издържи.
Всъщност любовта наистина е в състояние да промени живота на човека само за миг. Но съществува и обратната страна на медала, онова, което те кара да поемеш по друг път, съвсем различен от планирания: ОТЧАЯНИЕТО. Да, може би любовта е в състояние да преобрази някого; отчаянието обаче преобразява по-бързо. Дали любовта е вид доброволно робство, както повечето твърдят. Според мен това изобщо не е вярно! Свободата съществува само тогава, когато има любов. Този, който се отдава изцяло, който се чувства свободен, обича най-силно. А който обича най-силно, се чувства свободен. Ето защо ми се струва безсмислено вече всичко, което бих могъл да изживея, да направя, да открия. Надявам се този период да свърши бързо, за да мога отново да търся себе си — отразен в жената, която ще ме разбира и няма да ме кара да страдам. Какви глупости пиша? В любовта никой не бива да наранява никого; всеки от нас е отговорен за това, което чувства, ето защо не можем да обвиняваме другия за нищо. Чувствах се наранен, когато я загубих. Все повече се убеждавам, че никой не губи никого, тъй като никой не притежава никого. В какво се състои истинската свобода - да имаш най-важното нещо на света, без да го притежаваш.
Аз нямам дори себе си!
Кое е по-важно в този живот? Да живея или да се преструвам, че съм живял?
За какво съм се родил? Каква е целта на съществуването ми? Не е ли за да разбера
любовта? Мисля си че винаги съм носил любовта. Но за да я събудя, се нуждая от Нея.
Да е до мен!
Да Я гледам.
Докосвам!
Целувам!
Усещам!
Ако не това, поне да присъства около мен!
Безмислено! Всичко придобива смисъл само когато Тя е до мен! Когато споделям емоциите си с Нея. Иначе в мен постепенно умира едно от най-важните неща в живота — затова трябва да бъда спасен от Нея…
Искам да отида пак в съня си… Не знам вече дали това е любов или самосъжаление!? Въобще умея ли да обичам? Трябва да се науча отново. Да си спомня как се обича. Може би не мога. Сигурно отдавна съм изгорял на кладата на тези отчаяни чувства, изживявайки тази радост, превърнала се в болка. Беше възход, а после тотално падение! Да БОЛКА! Болката е моята награда, макар да
погубва душата ми! Губя връзка със самия себе си!Аз ли съм най-нещастния? Другите около мен щастливи ли са? Не ме интересуват, интересува ме само Тя! Да я направя щастлива. Не мога повече да търпя, да се преструвам, че всичко това е нормално, че е само период, етап от живота ми. Искам да го забравя, имам нужда да обичам — само това!
Имам нужда да обичам.

Еди го е изразил по-добре:

" Идва ми да пиша, да говоря, да крещя,
пространството около мен е вечност,
искам да го счупя, да го разруша,
придавайки му мъничко човечност.

Отново в безизходица изпаднал,
обзет от чувства чужди в самотата,
от своя замък-блян пропаднах,
разбивайки му със глава стената.

Умрял, аз продължавам апатично да живея,
умирам търсейки безкрайния живот
и вече всичко пропилял, аз пак пилея
и пълня своя мъничък кивот.

Не искам да умирам, искам да съм смърт,
не знам с живота що да сторя, без да го убия,
желая да съм птица, а съм само кърт
и вечно под мечтаното небе земята рия"