Join the new world

[февруари 2011]

- Много е просто - обясняваше ми TheUndreaming тихо, докато наблюдавахме противниците, които един по един се появяваха в последните пет минути на рунда. – В кесийката, закачена на кръста му са всичките му спестявания - в злато, лева и валута. Виждаш ли? И ти, и аз имаме такива.

- Не бях обърнала внимание досега - изненадано възкликнах аз и обгърнах с длан своята. - Ама... защо? Безопасно ли е да ги носим винаги... ?

TheUndreaming се ухили лукаво.

- Така си мислят дори админите. Защо? За да може по време на битките всеки да си плаща на момента Health Pack-овете. Но не са предвидили, че ще се появят такива досетливи хора като нас.

Усмихнах се плахо, а той продължи:

- Трябва да действаме в екип. Сега е най-доброто време за удар като този - в края на рунда, когато всички скачат накуп, никой не обръща внимание на дребните детайли. По време на боя, докато е концентриран върху твоята атака, аз ще мина зад него и ще го преджобя. Желателно е последният ти удар преди да му снижиш здравето до 20 да е веднага след това. Така няма да има време да реагира, защото първата му мисъл ще е да се нахрани. Когато се усети, вече ще сме се изключили отдавна и ще делим парите.

Кимнах. TheUndreaming беше дребно хилаво момче на около петнадесет, но беше твърде хитър за годините си, доста силен в играта и се движеше по-ловко от всеки друг, когото бях срещала. С две думи, беше роден за джебчия.

- Време е - каза той и ме побутна напред към първия кандидат.

Излязох насреща на поредния сърбин, който тъкмо се беше включил. В последните секунди преди да се ориентира погледнах несигурно към TheUndreaming. Окуражителен жест, намигване и щастливата му лисича физиономия, предвкусваща добрата плячка...

Обърнах се отново към врага. Впихме очи един в друг, той се прицели бавно. Замръзнах. Беше малко по-силен от мен, трябваше да го изпреваря с първия удар. Пушката ми обаче не само не се вдигна, а се изплъзна от ръката ми и тупна върху топлата пръст. Злобно задоволство разцъфтя на лицето на сърбина. Натискаше спусъка колкото се може по-бавно.

Всичко се разви за секунди. Ръката ми светкавично се пресегна и издърпа от кобура най-обикновено пистолетче. Изстрелът вцепени от изненада сърбина. Използвах момента, за да презаредя и отново да стрелям. Наблюдавах лицето му, недоумението се превръщаше в раздразнение. Грабнах пушката по най-бързия начин и запратих гнева на огнестрелното оръжие напред.

- Мога ли да ти дам един съвет? - ведро подех аз. - Виждам, че си свестен, но не особено умен човек. Знам, че звучи много привлекателно, но...

С периферното си зрение видях силуета на TheUndreaming да се прокрадва от другата страна. Изгърмях последния патрон във все така неспособния да реагира глупак и добавих:

- Никога не се ебавай с врага ПРЕДИ да нанесеш финалния удар.

Сега по план трябваше да обърна гръб на сърбина, игнорирайки тихите му псувни, да се изключа и да чакам TheUndreaming да се свърже с мен. Той обаче направи фаталната грешка да се забави за миг преди сам да напусне мрежата. Дръжката на вече празния автомат се стовари върху слепоочието му и той рухна на земята. Пресегнах се, грабнах торбата с монетите от ръката му и я подхвърлих на сърбина, който тъкмо се беше окопитил.

- Твой е, довърши го.

- У пичку ти ма... - дочух зад себе си преди да напусна бойното поле.

***

Влетях в щаба, преливаща от енергия и задоволство. Първата задача – изпълнена успешно. Мислех, че ще е по-трудно, а всъщност беше дори по-забавно от симулациите. Да спукам от бой наведнъж нагъл сръбски задник и крадлив пловдивски задник.

Веднага след мен се появи не по-малко ентусиазирано момиче, изцапано до уши, смеещо се неудържимо.

- Трябваше да видиш тоя как го ступах. То това мъж ли е? Един-два удара и побягна.
- С голи ръце ли му скочи?
- Че мога ли да пропусна?
- Моя пък се върза веднага на всичко. Сякаш мога да съм регистрирана от година и чак сега да си слагам чип.

Двете избухнахме в смях. Знаех, че под всичката мръсотия се криеше спортно облекло, придаващо иначе необрежно-секси вид на Марина. Дали заради стила й и пиърсингите на езика и пъпа, или именно заради факта, че беше невероятно щура, мъжете бяха луди по нея. От общо единадестте ми другари от комуната в Москва, тя беше човекът, с когото си паснахме още на първия ден и бързо станахме неразделни.

Спуснахме се към един от подземните етажи на Koalka’s bread, където цялата ни група щеше да се срещне с новото началство. Когато ни казаха, че ни дават предварителна задача, „нещо малко за отскок”, отначало си помислихме, че ще ни стоварят по една бутилка водка. Така или иначе след толкова време в Русия бяхме достатъчно подготвени. Кой знае, можеше и това да последва...

Спряхме пред врата, на която пишеше „ILoveU2 – Главен координатор рутинни операции”.

- Готова ли си за следващата доза?
- И още как!

***

To be continued...